Пиша дневници откакто се помня. В годините формата им плува. По страниците им се мъдрят сухи описания на сънища, евентуален суров материал за проза – откраднати диалози, наблюдения и рефлексии. Понякога се разпищолват в рисунки и артистични проекти на дрехи, картини и инсталации, друг път изсъхват в сметки и планове. В дневниците полагам моето сутрешно хленчене (защото спрях да се оплаквам на другите), непоносимостта на битието, непоносимостта ми към мен самата. С кого да я споделя? В дневниците ми също завиждам, потупвам се по рамото, фукам се. Такава съм – моят дневник ме познава. Понякога животът е толкова огромен, че страдам, когато се опитвам да го хербаризирам.
.jpg)
Дневникът ми – това са страници, предназначени да бъдат четени само от мен. Ето че може да бъде извадена първата им характеристика –
те са самотни писания.
Непредназначени да бъдат четени. Освен ако не служат тъкмо за това – за да ги види и разбере другият: вж. Танидзаки Джуничиро – «Ключът», където съпружеска двойка си води дневници, заключват ги старателно един от друг, за да могат да си ги четат взаимно. Така те се раз-читат, без да преодоляват стената на условностите помежду си. Както и правят секс – жената е винаги «припаднала», за да може под това прикритие да разпусне страстта си. В този случай дневникът е инструмент за неофициално запознаване с истината. Нещо като истина, за съобщаването на която не се поема отговорност.
Но имаме и друг образец, дошъл до нас чак от средновековието на Изтока – дневникът на Сей Шотнагон от «Записки под възглавката». Тук съзираме решителността на авторката да назове истината. Да се освободи от условности и забрани, да сътвори един свят по нейна мярка, па макар и с размера на възглавето й… Въпреки или точно поради безмилостния диктат на естетиката и традицията:
„42. НЕПОДХОДЯЩИ НЕЩА Колесница без покрив в лунна нощ. Още по-неуместно е, когато е запрегната със сури волове.
Жена, вече попрехвърлила възрастта, върви по улицата с издут корем и го придържа с ръце.
Или друга, която не стига, че е взела много по-млад мъж, ами на всичко отгоре се сърди, когато ходи при други.
Старец, който спи до късно.
Белобрад старец, който гризе жълъди.
Нископоставена девойка с яркочервени панталони. Напоследък подобни гледки зачестиха. (Бел.пр. – Червеният цвят е бил резервиран за високопоставените дами и годпода, а лилавият – за членовете на императорското семейство.)
238. НЕЩА, КОИТО НЕ ЗАБЕЛЯЗВАМЕ
Дните, белязани със зловещи поличби.
Постепенното остаряване на майките.
246. СЪСТРАДАНИЕТО НАЙ-МНОГО КРАСИ ЧОВЕКА
Отнася се за жените. Но най-вече за мъжете. …
Всъщност колко малко са тези, които са хем талантливи, хем имат добро сърце. При все че би трябвало да са повече.“
Наричат тези писания „литературата на женския поток“. Как жената от периода Хеян (пък и не само), която е била „предмет на наслаждение“, е могла да постигне върховете на зрялото творчество? Точно така, бих отговорила – на тъмно, чрез смирено подчинение на творческата енергия, на постоянството, истината и красотата. Ето как записките се явяват
успореден вътрешен живот, уплътняващ идентичността
на тази млада и талантлива придворна дама, за която традицията повелявала да се прави, че не знае официалния китайски, резервиран само за мъжете, а да си служи само с употребявания от народа японски. Така формата на дневника, крит под възглавката години наред, е бил единствената форма на изказ за жената, изгонена от официалната литература и език. В този смисъл дневникът се явява
свидетелство от периферията на живота.
Периферията, която е изгонена от отговорността за социалното, но затова пък – какви пространства за изследване. На това се натъкваме в дневниците: на търпеливи описания на времето, светлината, обикновените събития от деня, някой и друг сън за разкош, дребна рисунчица, наблюдения върху достойни и не чак дотам дами и господа.
В дневника си жената от обект се превръща в субект –
тя предприема описанията, назовава мечтите си, желанията, тревогите си. Тя е, която трябва да бъде запитана какво е имала предвид тук или там, ако нахлуем в пространството на дневника й (пази Боже!).
Има жени, които неотменно цял живот се оглеждат в дневниците си. А те ни служат всеотдайно и безрезервно като дискретни придружители, верни приятели, които не оценяват, приемат ни такива, каквито сме, помнят и винаги са готови да ни върнат обратно изгубени или забравени неща. На разположение са! Разпознавам отдалеч дамите, които имат дневник. Те обикновено вадят по средата на разговора при споменаването на интересна книга или филм от чантата си неголямо тефтерче с твърди красиви корици и си записват заглавието, за да не изпуснат някаква важна следа. От начина, по който докосват тефтерчето, се вижда колко е то ценно за тях.
Един от най-известните публикувани дневници е този на Анаис Нин. Тя започва да ги пише 12-годишна, изпълвайки ги първо с писма до таткото, който ги е изоставил. И от тогава до края на живота пише всеки ден в дневника си. Така оставя 35 000 ръкописни страници. Анаис Нин публикува проза и води дневник. Но е много по-отдадена на дневниците си. „Бих сложила парчета от дневника си в художественото произведение, отколкото обратното, за да покажа предимството на човешката автентичност пред човешката недостоверност“. В края на 20-те години Джон Ерскин й казва, че дневниците й съдържат най-добрата част от нейното писане, и тя дълго се бори с проблема как да ги публикува, без да нарани някого от обкръжението си. Мисли за публикация със заменянето на имената с измислени, за трансформирането на дневниците в художествена проза. Така и не решава този проблем. Публикува ги, когато повечето й близки умират. Дневниците са костелива форма. Не се поддават на изваждане на светло. Като човека. Може би освен в дневника има само още един поглед толкова отблизо – този на Създателя.
Дневниците са своеобразна лаборатория –
неограничено пространство за експерименти в сферата на себепознанието. Освен стремежа на хората да се събират заедно, за да си поемат перспективата (да се про-видят) дневникът обзавежда екзистенциалната ни самота откъм тази толкова важна мебел – да бъдеш видян. Поне от самия себе си. Тук дълбоко религиозните хора вероятно ще възразят, че ние винаги сме виждани. Но пътят към божественото понякога е труден и в този смисъл дневникът е може би една от стъпките по пътя.
На дневника може да се гледа и като на
поглед към живеенето и писането отвътре.
Дневниците са документална проза. Оттук широкото търсене на дневници и записки както на известни личности, така и на хора, преживели премеждия. Такъв е примерът с дневника на малкото еврейско момиченце, загинало в лагерите на смъртта, или този на Виктор Франкъл – наречен „Смисълът на живота“- за това как е преживял тези лагери. Ставането на Аз-а на човека, изграждането на неговото его, описанието на творческия процес привлича. Още си спомням с какъв трепет четях дневниците на любимата ми поетеса Силвия Плат или „Откриването на света“ на Кларис Лиспектор. Да четеш техните произведения и да търсиш още ключове и дълбочини в записките за ежедневното, за страдането и радостта, може да се сравни само с трепета на откривател. Някой може да каже – и на воайора. А защо не! Всички свидетелства, оставени от прадедите, в някакъв смисъл ни поставят в ролята на трансцендентални воайори. Уау! Но все пак дебело ще подчертая именно огромното значение на дневника като свидетелство. Женската традиция с хилядолетия е предимно вербална. Изтласкани встрани от познанието и властта, жените са… говорели. На тях им е стигало (а знаели ли са, че може и друго?) да се подпишат в този свят с децата, които за раждали и възпитавали. Уверена съм, че винаги е имало такива, които са се съмнявали и все са се питали коя врата отваря забраненият ключ, но това са били изключения. Набъбнали от непрестанни бременности и усилия за опазване на поколението и мъжете си, жените просто са съобщавали познанията за себе си и света предимно чрез устни предания.
Ето защо съм убедена, че от изключителна важност за света е проявяването на творчески свидетелства, които дават повече сведения за женския начин на възприемане и подредба на света. За да има баланс. Дневниците са само една от
многото форми на оставянето на следи.
На свързване на разпиляващото се. Дневниците душат по следите на изгубеното време.
Като се разпадна под напора на някоя драма, в такива нощи единственото ми спасение е я да чета Библията, я моите дневници – отзад-напред, опитвайки се да разбера къде точно съм се изтрила от живота ми. Много автори си служат с формата на дневника, за да предподставят условието за автентичност и искреност на героя. Във формата на дневника понятието време структурира объркания поток на съзнанието и най-вече гората от упреци и хленч, в които тъне примерно героинята от „Дневникът на Бриджет Джоунс“ на Хелън Филдинг. Щото, за да хване булимия, явно е яко програмирана в НЕ-ОБИЧАНЕ НА СЕБЕ СИ. Но това е друга супа:
„5 октомври –четвъртък
56,5 кг. (лошо) шоколадови произведения – 4 (лошо), брой пъти гледане на видео – 17 (лошо)“.
Преди време работих по едно ръководство за отблокиране на творческата енергия на Джулия Камерън – „Пътят на твореца“ (изд. Кибеа) – по много причини. И като закъсал писател и като терапевт, който се сблъсква с подобни проблеми. Така приложих върху себе си прочутите 3 сутрешни страници. За човек, който пише дневници от 16-ата си година, дотук няма нищо ново. Различното беше в самия процес и в резултата. В изискването да ги пиша със ставането, да нямам отговорност за съдържанието, да отговарям на различни въпроси за творенето, каква прелест!, и най-вече да не ги чета в никакъв случай! Резултатът? Разбрах много неща за блокирането на писането, за страховете, както и практики и трикове за тяхното преодоляване. За смелостта да се изправяш пред себе си още между съня и реалността. Като цяло имах усещането, че си давам нещо много ценно, че си определям среща със себе си, че храня душата си. Това ранно писане беше като свещенодействие в храма на себеобичането. Резултатът – станах по-структурирана, по-будна за това, което искам, и това, което ми пречи. И още нещо, но то не знам дали се дължи точно на тези 3 сутрешни страници или просто защото му дойде време – открих, че писането и дневниците ми, с които съм се олицетворявала, не са най-съществената част от мен. Те просто са част от безкрайните възможни прояви на моята енергия. И това някак ги разтовари от гигантската отговорност, с която ги затисках толкова години.
Следите могат да се оставят всякак,
стига да са изпълнени с любов.
Една вкусна супа, среща с добър приятел, посещение при възрастен човек, който ви е важен, музициране, танц, подреждане на цветя, работа в екип…Знам, ще ми кажете, че си противореча. Да, противореча си, ако решим, че само писмените доказателства са важни. Но ако погледнем на дневниците като на лаборатория за промиване на скъпоценностите на душата – то във времето, когато оставаме насаме с дневника, си спомняме и ставаме внимателни именно към формите, в които ни се иска да излеем енергията си. Тоест дневниците са средство не само за оставяне на следи, но и място за замислянето на такива. Иначе все се намира някой, комуто да сме полезни. Затова сега отивам да рисувам (от години все се канех), а в празните полетата, може и да пописвам, защото думите още ме дърпат за края на роклята.
0 Коментара