Когато главната редакторка на списанието ми предложи да напиша текст по темата „Помощ, пубертет!”, смело и безотговорно приех с уговорката, че нямам от какво да се оплача, а мога само да разкажа позитивния си опит на родител на едно прекрасно дете, за което думата пубертет в негативната й конотация не се отнася по никакъв начин.

48570_2767„Не е нужно да се оплакваш, ти си изключение – похвали се”, каза Ана Клисарска и аз се изпълних с мисли, декорирани с обилна майчина гордост, готвейки се да дам най-невероятния пример в историята с тийнейджърското израстване. Само две седмици по-късно животът у дома се обърна с главата надолу, главата ми доби формата на питанка с въпроса: „Това моето дете ли е?” и само се моля, когато този текст види бял свят, а днес сме 19 март, с момчето ми поне да сме си проговорили.

Но да започнем отначало. С болката от раждането. Тя е първият сблъсък със суровостта на новия живот, който сме дали, и която в един момент се превръща в суровост към самите родители. В момента, в който тази физическа болка отмине, настъпва страхът от огромната отговорност, която вече сме поели и която ще чувстваме, докато сме живи. Ужасът става още по-голям, когато установим, че

рецепти за родителско поведение и възпитание

няма. Действаме като в тъмна стая, по усет и интуиция, смесили подсъзнателно родителските методи на нашите майки и бащи с нашия собствен опит на що-годе вече зрели хора. Понякога възприемаме и нещо прочетено, чуто, видяно и споделено от приятели, но е по-вероятно да направим римейк с наш почерк на начина, по който са се отнасяли с нас. Тук е първият ключов момент – трябва да се постараем да анализираме кои сме и защо сме такива, как отношението на родителите ни към нас и възпитателните им методи са ни направили каквито сме. За да не допускаме и ние същите грешки. Те са човешки и направени в повечето случаи от любов, но

децата нямат склонността да ги прощават преди 30-35-годишна възраст.

Назад, за себе си открих няколко неща. Прекалената протективност на майка ми и баща ми, които дълги години са чакали да се появя, и след това още 17 г. не позволяваха прашинка да падне на главата ми. Отгледаха ме в лабораторни условия – почти неспособна да се справя с живота. Мислех, че всички ме обичат, което животът бързо и не много елегантно опроверга, а наивността и идеализмът си ги нося донякъде и досега, вече на 42.

Втората грешка, която не исках да допускам, бе да не позволявам на детето си да бъде самостоятелно от страх, че ще сбърка. Един приятел веднъж ми даде съвет – пусни го напред и се движи внимателно зад него, за да го хванеш, ако видиш, че пада и се удря много силно.

Третата грешка е подходът – за мен приятелството и споделеността винаги са били по-добрият вариант за общуване с детето от назидателния тон, вдигнатия пръст и размахания над главата ти родителски авторитет.

И така, вече помирена с грешките на майка и татко спрямо мен и убедена, че ще бъда най-добрата майка на целия свят и в съседните вселени, се впуснах в причудливото пътешествие по отглеждането на детето.

Разведохме се с баща му, когато синът ни още не бе навършил 4. Не зная как е при нормалните разведени двойки, заровили томахавките в името на отглеждането на детето. Но за по-разпространения случай, когато бащата не се интересува и не участва пряко в процеса на възпитанието,  искам да отбележа три неща. Първо, почти няма начин някой друг да заеме ролята на бащата на вашето дете. Второ, докато детето ви е малко, а и в ранния пубертет, то винаги ще търси фигурата на хипотетичния, силен, умен, богат, несъществуващ баща, какъвто то си е мечтало да има, и какъвто, примерно, е бащата на Георги или Иван. Трето, каквото и да се случва, детето накрая винаги осъзнава, че баща му е един, че е кръв от кръвта му, и го приема с всичките му недостатъци, нищо че е липсвал през повечето време. Нищо, че този лелеян, в много случаи само биологичен баща, точно сега не е до детето си, което, потънало в хормоналния или какъвто и да е там взрив, шок и ужас на пубертета, има най-много нужда от него.
Забелязах, че синът ми има мустаци, когато стана на 13 години.

Купих самобръсначка, а съседът му показа как се прави

и това беше гонгът, който би за началото на „нашия” пубертет. Тогава бяхме в периода на черните дрехи. Черно – от главата до петите, което никак не пасваше на слънчевия му, любвеобилен характер. Когато направите три пъти една забележка и сами усетите, че мрънкате, просто млъкнете. Не помните ли как в края на 80-те ходехте с ученическа престилка над черен чорапогащник и бели къси чорапи с обувки с токче?

48578_9308

Черните дрехи, както се оказа, импонираха на копнежите на сина ми, който иначе и три тона верни не може да изпее, да стане рапър. Пишеше текстове за песни, които четях внимателно, защото те, както стиховете и рисунките, издават много от нещата, които стават в главите на децата. А е важно точно това – не само да му осигурите дом, храна, дрехи и образование, но да знаете какво става в главата му и душата му, за да създадете здрава връзка и стабилна зона на комфорт. А това става с разговори, безконечни честни разговори.

С каквото и да се е захващал, дори и с най-безумните неща на света, съм го подкрепяла винаги. В рап периода го посъветвах да контактува с рап групи и да им предлага текстовете си, заедно търсехме звукозаписно студио за „първия му сингъл”, насърчавах го. И знаех през цялото време, че от цялата тази работа нищо няма да излезе, но мисля, че го научих да вярва в себе си и в нещата, които иска да постигне.
Първа любов – истинска драма. Ина му беше най-близката приятелка и в 6-7-ми клас той се влюби в нея. Един ден реши да й признае чувствата си, което се оказа катастрофално, тъй като

за пръв път бе отхвърлен от жена.

Тук работата на родителя е твърде деликатна и правила няма – подчертах му, че е била честна с него, което е достойно и почтено, но твърдението ми, че тя не е единствената на света, остана дълбоко несподелено. Продължи да е единствена още доста време, след което детето ми влезе в цикъла на влюбвания в момичета, които бързо го поставяха в приятелската зона. Сърцето ми се късаше – човекът

праща букети с таксита, прави подаръци, пише стихове – момчето-мечта!

А онези „малки кучки”, видите ли, така да го нараняват. Но не казах нищо. Помолих един приятел по мъжки да му обясни, че на тази възраст момичетата харесват лошите момчета и синът ми се научи сам как да не влиза в приятелската зона.
Първото напиване. Преди да разкажа този паметен случай, ще отбележа, че съм категорично против шамари, пляскания по дупето и всякакъв вид физическо и вербално насилие спрямо децата. Но за да не си слагам грях, ще призная –

шамарила съм го три пъти в живота си.

Първия, когато от гняв счупи чисто нова компютърна клавиатура и клавишите й хвърчаха във въздуха заради загубата му в някаква компютърна игра. Поуката – управлявай гнева си. Втория път беше, когато е блъснал  момиче, то паднало на тротоара и си ударило главата. Вечерта у дома се появи баща й – мъж два и десет, раменете му изпълниха вратата. Човекът беше бесен и с право – детето било с епилепсия, знаете ли, госпожо, какво можеше да се случи?! Поуката от шамарите тогава е ясна: на жена не се посяга. Третия път беше в седми клас. Синът ми има рожден ден. По негова молба съм резервирала приятен дневен клуб, където да покани приятелите си, купила съм торта и кръжа с колата в очакване на момента, в който ще им я занеса. Получавам обаждане от съученичка: „Госпожо, на Мартин му е много лошо, две момчета го заведоха у вас”.

Трескаво почвам да мисля – алкохол или наркотици!?!

Карам бясно, пак звъня на девойчето, то не ще да предава приятеля си, но накрая под секрет признава, че са пили много и то най-разнообразни питиета. Входната врата и площадката на стълбището пред нас пресъздават дневното меню на детето ми, вътре – още по-зле, героят пияч спи зимен сън. Измъкнах го с шамари от леглото, сервирах му чаша с алкохол и го накарах да пие. „Ама не искам…”. Няма не искам. Когато си майка самотен родител, изпадаш в шизофренната ситуация отвътре да ти идва да погалиш и прегърнеш детето, за да го утешиш, но знаеш, че трябва да действаш като мъж и да си суров, за да не съжаляваш после. Резултатът от грубото ми поведение е, че синът ми и до ден- днешен не пие.

Не му харесва, не че му е забранено.

Дойде етапът с първия секс. Няма как да обясниш на пъпчив тийнейджър в осми клас, че със сигурност не е единственият, който не е спал с момиче на 15 години. Не помагат никакви доводи, аргументи, примери. Когато му се случи, с почуда разбра, че приятелите му са го налъгали едно хубаво и се успокои. И преди бяхме говорили открито за предпазните мерки при секс, та купих презервативи и дискретно ги оставих в стаята му. Улучили се черни. Скоро след това ми каза: „Не съм вдовец, занапред ще си купувам сам”.

Най-много треперех за него в девети и десети клас. Учи в елитна езикова гимназия, в даден момент 15-16 деца от класа му бяха опитвали или

редовно взимаха марихуана и амфетамини.

Срещнах се с приятел криминалист и попитах какво да правя, за да го предпазя. „Каквото си направила до момента – това е. Оттук нататък бъди сигурна, че марихуана ще опита и не се страхувай от това, но внимавай в компанията му да няма младеж на хероин. Тогава става страшно”. Слава Богу, нямаше такива приятели.

Десети и единадесети клас минаха като по вода. Успехът – много добър към отличен, като стана на 16 г. започна да разнася брошури на една фирма по домовете и да си изкарва пари. Почувства се много пораснал, доби още увереност, защото знаеше, че по този начин помага и на мен. Нашият семеен небосклон бе опсипан от звезди, ангели и херувими,

единствената черна дупка в даден момент стана покерът.

Увлечението му по тази игра продължи доста време, поне година. Умното на мама все печелело игрите и това му даваше увереност да продължава, започнаха да се събират с приятели и да играят покер след училище. Тревожех се много, играеха всеки ден почти, страхувах се, че се пристрастява безвъзвратно или, че ще потъне с пари. Един ден му изпратих линк към тест по кои признаци да познаем, че сме хазартно зависими. Отговори ми с линк към статия за поредния грандиозен успех на еди-кой си крупен български играч на покер. Всевишният в даден момент се намеси и детето ми просто само се отказа от покера. Не му било интересно вече.

За цигарите и татуировките само ще маркирам. Не се учудвайте, като видите детето си с цигара, ако сте пушач. В никакъв случай не е приятно, но първо, вие сте дали този пример, и второ – има и по-страшни неща в тоя един живот. А за татуировка врънкането почна някъде в 8-9-и клас, дадох тотален отпор, но като навърши 18 години, без да ме пита, отиде и се нарисува. Поне ме послуша да я направи на място, което един ден под ризата няма да се вижда.
Както става ясно, аз съм една разбираща, любяща и подкрепяща майка, която спокойно приема перипетиите на съзряването, без да е забравила нито за миг какви магарии е правила тя самата. Сега синът ми е в 12-и клас. Остават му около два месеца до завършването, а аз не знам дали ще се дипломира. Преди дни разбрах, че има близо 300 извинени, не ме питайте с какви медицински бележки, отсъствия. Училищните власти заплашиха,

че няма да го допуснат до матура.

Ходи на уроци за кандидатстудентските изпити, на които не знам дали ще се яви. Говори три езика, но избра да работи не по преводи, с каквито е свързана част от моята работа, а в погребална агенция. Не ме карайте да описвам естеството на работата му. Там той печели повече от мен. Аргументите ми относно завършването на средно образование не стигат до ушите му, защото те са покрити от слушалките. И казва, че няма за какво да говорим, понеже е пълнолетен, финансово независим, сам решава какво да прави с живота си и освен това никой не го разбира. И тъй като цял живот съм се оплаквала, че ми бил в тежест, ето – можело да си отдъхна, през май месец смятал да се изнесе, защото не ме понасял. Така си мълчим вече втора седмица. От статусите във Facebook профила му разбирам, че той е в битка с целия свят, който иска да му постави окови. Аз най-вече. А аз, най-вече, разбрах каква е болката от порастването на детето – втората след раждането му. И най-вече се моля един ден пак да получа неочакван SMS от него: „Мамо, ти си ми най-милото нещо на света” и да чуя думичките „Обичам те”, които допреди две седмици ми казваше всеки ден. Поне още веднъж да ги чуя. Преди да стане мъж.

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара