Не, няма да разкажа за първия път, когато някой ме е изоставил… например боса и бременна до печката. Или за първия път, когато един специален Той си е тръгнал ненадейно, със стандартната реплика „Нека си останем приятели” (като че ли някой мъж очаква от приятелите си да му перат чорапите или да го гушкат, когато го боли зъб). Нито как след това съм го преодоляла „като мъжко момиче” и съм повярвала в себе си. Просто защото точно това никога не се е случвало. Не и в моя живот. Не искам да разказвам и как друг, не толкова специален

Той, си е тръгвал, как се е измъквал на пръсти след лош секс,

или просто нощ с неподходящ човек.

Била съм и от двете страни. Спирала съм един много специален Той, когато реши, че е объркал отношенията ни. И Той също ме е спирал, когато аз исках да си тръгна, разплакана от неволно изпусната реплика.

Но точно това, което ми се случи наскоро, наистина ми беше за първи път. С Него сме като отдавна женена двойка, като изключим факта, че от известно време не живеем на една и съща географска ширина. За шестнайсет години сме преминали през всички възможни фази на отношенията – денонощни разговори, приятелство, любов, мълчание, недоразумения…

И вероятно затова сега е най-естествено, ако е наоколо, да се озове вкъщи без уговорка и в невъзможен час, да разговаряме и да си пускаме музика. А после,

след вечерния душ, да продължим със смеха и ласките в леглото.

Без условия, драми и всичко, което наистина те кара да не искаш да виждаш някого, за когото само допреди ден си давал дори последната си цигара пред заплата.

Но ето, че за първи път след една такава вечер се събудих сама. И съвсем смътно си спомних, че по някое време той е станал от леглото. А после се е слял с нощните сенки. Цигарите му още стояха на нощното ми шкафче, възглавницата ми миришеше на него… Изобщо, присъстваха всички елементи на сутрешна моминска драма – следи от мъжко присъствие и абсолютно мъжко отсъствие.

Ами сега?!

Не откривах нито една смислена причина да го няма. Освен че го нямаше. Така че пуснах есемес „Къде си?” и получих отговор „Ужасна жега е. Реших да пътувам по хладно.”

Усмихнах се и си направих кафе. И докато го пиех, не за първи път осъзнах, че нещата са много по-лесни, когато хората могат да си говорят. Но може би, за първи път усетих колко прекрасно е, когато това се случва наистина.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара