Точно тази сутрин е аромат на кафе, енергично подраскване на котката по леглото. Гладна е.
Изтягам се на матрака от мемори пяна. Меко е. Удобно е. Заедно с тялото ми в него потъва всяка негативна мисъл. Дебелата книга е на шкафа. Мога да се протегна, да си взема очилата, за да почета или пък да не го правя. Ставам, наливам си кафе с малко мляко в лилавата чаша. Връщам се в прегръдките на матрака. Пия на малки глътки от врялото кафе. Като изстине, е вече пълно само със спомени за бъдещо щастие.
7.30. Протягане. Е, вече ставам. Душът с поносимо гореща вода в банята е приятел. Точно тази сутрин. Голямата ми дъщеря се връща от разходка с кучето. Щастливи са и двамата. Тя мирише приятно на сън и свеж въздух. Кучето настоятелно върти опашка, търси котката. Дъщеря ми суши прекрасната си коса със сeшоара – стария. Този новият изгоря. Толкова е крехка и красива. „ Какво искаш да правим за рождения ти ден? Искаш ли да направим купон?“ – пита ме. „Нищо не ми се прави, просто искам да съм с вас“ – отговарям. Гледа ме осъдително, не говори. Знам, че е намислила нещо и няма значение какво ще кажа. Изненадата за мен е сигурна. Точно така, както са сигурни изненадите, които аз правя за рождените дни на дъщерите си. Преди да тръгне на работа, ми казва – „Обичам те, мамо. Добре ли изглеждам?“- питат ме сините й очи. Казвам истината. – „Прекрасна си! Както всяка сутрин“. Вратата щраква делово. Тя тръгва по пътя си.
„Мамо, не знам какво да направя. Мисля, че гаджето ми вече не ми е приятел“. Това е малката ми дъщеря. Облякла е пухкава хавлия и разтърква развълнуваните си пръсти. Разказва ми, че не се чувства ценна. Разказва ми дълго неща, които ми звучат познато.
„Трябва ли да му отмъстя“- пита ме тревожно. Прегръщам я силно. „Не!“ – казвам .
„Просто не си вдигай телефона известно време. Ние няма да мразим гаджето ти. Ще сме му благодарни, че те е научил да знаеш коя си“. Говорим си още за смелостта, за това кой ни е приятел, кой не. Говорим си за това, че е умна, специална, изключителна и много по-добра от мен. Казвам й, че в живота ни непременно има точно един човек, определен за всеки от нас. Можем да го намерим бързо или да търсим дълго, но той задължително ни е приятел. „Ще го намериш“ – уверявам я. Прегръщаме се. После дълго се смеем. Точно тази сутрин. Още една сутрин.
Сядам пред гардероба. Нямам какво да облека. Звучи ли ви познато? Вече съм облечена. Пия последни глътки кафе и пуша последна цигара, преди да тръгна към офиса. „Красива си! Радвам се, че си толкова красива на твоите години. Другите майки не са толкова красиви. Искам и аз да съм като теб, когато стана толкова голяма“ – казва малката ми дъщеря. „А, ако не бях красива, какво щеше да ми кажеш? Точно тази сутрин!“ – усмихвам й се и я питам. „Ами сигурно нямаше да ти казвам, че си красива“ – невинно отговаря тя. „Грешен отговор!“ – отсичам. „Е, добре, щях да ти кажа, че за мен винаги ще си красива“. „Верен отговор!“ – казвам. Целува ме. После пак се смеем.
Врата щраква делово. Тръгвам по пътя си. Точно тази сутрин.
Вървя към спирката на метрото или към стоянката на такситата. Няма значение. Мисля си за синята дупка в покритото с облаци небе. Тя е като специален джоб, от който се подава обещание.
9.00. Телефонът звъни. Това е той. Всяка сутрин. Пожелава ми приятен ден. Казва ми: „Какво момиче!“ и че ме обича. Това е моето момче, което ми е приятел. После си говорим, че е непоносимо чакането на изследванията. Тези от немската лаборатория, която трябва да каже колко ракови клетки са останали в кръвта ми. С мен е. През цялото време откакто чух думата „рак“ и моето име, свързани в едно изречение. Земята спря да се върти за малко. После пак потръгна. Аз също. И той с мен.
Казвам му, че го обичам. Не си говорим какво ще правим на рождения ми ден. И двамата знаем, че се раждам всяка сутрин. Смеем се. Точно тази сутрин. Знам, че винаги ще бъде с мен. Всички сутрини.
9.15. Звъни телефонът. Татко е. Пита как съм. „Добре съм, татко.“ – казвам, както всяка сутрин. Пожелава ми приятен ден. После е ред на мама. „Добре съм, мамо“, казвам както всяка сутрин. Мисля си за врабчетата и полета на есенните листа.
9.30. В офиса съм. Започва денят. Звъни телефонът. Нещо по работа. После пак звъни. Приятел е, пита как съм. „Добре съм“ , казвам, както всяка сутрин. После друг приятел. И друг, и друг, и друг…Всяка сутрин.
Точно тази сутрин!
0 Коментара