Има дни, в които от битовизми не мога да стигна до компютъра. Чистене, пазаруване, готвене, простиране, обезвъздушаване на абонатната станция, плащане на сметки. И когато всичко това попривърши, за да превключа и се настроя за писане, звъня на Иво по телефона. Той е специален. Човек, неубит от семейния бит. Подходящ за духовно подгряване.
„Какво интересно измисли днес? – питам. – Прочете ли някой умен текст в мрежата? Сътвори ли нещо? Изпрати ми го, моля те.”
До миналата година разговорите с Иво винаги ме откъсваха от кухнята. Но сега той бърза да приключи интелектуалната част и ме приземява с въпрос: „Как приготвяш мусака? А кюфтета? О, звучи вкусно. Хайде, моля те, напиши ми го всичко това, ама подробно – колко черен пипер се слага, кога се добавя лук. Изпрати ми го по Скайп, защото сега съм разсеян, не мога да запомня всичко, трябва да довърша пиесата си. Чакай, чакай. Къде се разбърза? Обясни ми, искам да схвана смисъла на съставките, как променят вкуса…”
Иво ме
изстрелва обратно към тенджерите, не само защото се отдалечаваме от младостта
Той просто така възприема жените. Като технически персонал – секретарки, лични асистентки, които при нужда биха му спестили досадни ежедневни необходимости от рода на въртене на телефони или разчитане на сметката на „Топлофикация”.
Не е единствен. Актрисата Лив Улмън разказва в спомените си как по времето на голямата й любов с режисьора Ингмар Бергман той започнал да я третира като прислужница. Преди служебно пътуване я карал да отиде седмица по-рано в чуждия град и да подготви всичко в хотела по начин, който той обича. Дразнел се, ако нещо не се получело както трябва. За Пабло Пикасо да не говорим. Отношението му към жените е описано в много биографии, отнасял се с козите си по-добре, отколкото с любимите.
Затова мъжете успяват повече от жените – не си губят времето в дребни занимания, пестят енергия за по-важни неща.
Наскоро една позната – утвърден журналист, с дългогодишен опит като редактор и коментатор – започна работа в новинарски сайт. Освен преките задължения, шефът й я карал да сваля от касетофон и убийствено дългите му интервюта – изтощителен и досаден технически труд, подходящ за стенографка или стажант. Интересното било, че началникът й удостоявал с подобни задачи само жените-редактори в сайта (което си е и унижение – все едно да искаш от генерал да копае окопи). Никога не си позволявал да накара някой репортер от мъжки пол да свърши тази работа.
Не е единствен. Затова и журналистическата професия се феминизира почти колкото учителската. Принципът на т.нар. кариерно развитие в медиите е следният:
там, където се правят пари – назначават главно мъже,
където има работа за вършене – наемат предимно жени. Има и изключения – жени, които биват допускани в зоните на въртене на парите, но това е само защото се знае, че те ще свършат повече работа срещу по-малко възнаграждение, в сравнение с мъжете-кандидати.
Този принцип е валиден за всички професии. След масовите банкови фалити през 1996 г. у нас се появиха много жени – изпълнителни директори на банки. На пръв поглед – голямо постижение в професионалното изравняване на двата пола. Само че акцентът на позицията не е директор, а изпълнителен – собствениците, тези, които движат конците, почти винаги са мъже.
Имаме вече и жена-министър на вътрешните работи. Но по-добре да не беше се съгласявала да стане – сега само доказва правилото, че живеем в мъжки свят, в който никога не прощават на жените, заели територии, смятани за изконно мъжки.
През май 1924 г. група чиновници и служители от всички министерства завеждат в деловодството на министър-председателя Александър Цанков „Изложение за нахлуването на жените в държавните учреждения“. Този документ е емблематичен пример за мъжки донос срещу нежния пол:
„Без да влизаме в подробности за индивидуалността на жената: чести периодически боледувания и такива, причинявани от нехигиеничността на модното облекло, бременността и пр.,
нашата жена, израснала с оглед да бъде майка и домакиня,
се явява съвсем неподготвена да заеме достойно място на държавна служителка... Тя донесе в държавните учреждения своите органически и индивидуални слабости: разюзданите модни облекла, парфюмите, огледалцето си и пудрата…Във всички учреждения, дето има жени, е създадена атмосфера на сплетени интриги и често на романи, които понижиха авторитета на държавната власт… Болшинството от жените-чиновнички са станали такива, защото намират скучни домакинските занятия, отиват в канцелариите, за разнообразие и развлечение, и получаваната заплата им служи за подобрение на тоалета, защото прехраната и другите разноски имат в семействата си.”
Съвременен мислител, чието име съм забравила, беше казал, че борбата за равните права на мъжа и жената ще приключи не когато женският еквивалент на Айнщайн получи своето признание, а когато най-посредствената жена започне да се издига в кариерата със скоростта на най-посредствения мъж.
Това е положението.
Когато разберат, че в някое семейство се е родило бебе, възрастните хора в благоевградските села питат: „Дете ли е или момиче?”. За тях момчето е дете – малко човече, родено с късмет, а момичето е нещо друго – обречено е да се мъчи и да постига всичко с много повече труд. Така разсъждават местните хора.
„Жената е негърът на света”, пееше Джон Ленън преди около 40 години, когато терминът афро-американци още не беше наложен и нямаше цензура върху т.нар. език на омразата. – „Ако не вярвате, погледнете онази, която е с вас. Караме я да се гримира и да танцува. Ако не ще да е роб, казваме, че не ни обича, ако е искрена, казваме, че се прави на мъж. Унижаваме я, а се правим, че е нещо по-висше от нас … Казваме, че трябва само да си гледа къщата, а после се оплакваме, че ни е чужда, че няма какво да си кажем, толкова е проста…”
За гримирането и танцуването Ленън не е съвсем прав – никой не ни кара, правим го заради себе си. Танцът е израз на свобода, а гримът – израз на желанието за промяна. Но опитите да си гледаш къщата и децата, без да станеш чак „толкова проста” наистина са доста изтощителни. Това не се отчита от никоя пенсионна реформа. Да отглеждаш и възпитаваш деца и да въртиш домакинство си е първа категория труд.
Не виждам с какво работата на един редови полицай е по-стресираща и рискова от опитите на една майка да балансира между кариерно израстване и задоволяване на нуждите и капризите на домочадието.
Дори да зачеркне кариерата, грижите за децата и мъжа са достатъчно изсмукващи и времеемки. Майките-домакини трябва да се пенсионират като военните и полицаите, а не в навечерието на 70-ия си рожден ден.
Обществото и политиците са длъжник на жените.
Добрата-лоша новина е, че това, което те не направиха, вече го правят икономическата криза и технологиите. И на жените, и на мъжете днес им е еднакво трудно. Сега и мъжете са афро-американците на света. Намирането на подходяща работа става все по-сложно, на неподходяща – също. И мъжете се застояват все повече вкъщи като безработни, оглупяват от стрес и безпаричие. Очертава се още по-тежко бъдеще. Около половината от съвременните професии ще изчезнат до 2025 г., предрича докладът „Устрем към 2030: Бъдещето на работата и работното място”, изготвен от международната консултантска компания CBRE и фирма Genesis. Прогнозата се базира на изследване на нарастващите възможности на изкуствения интелект и очертаващата се неконкурентност на хората на бъдещия пазар на труда. Британският астрофизик Стивън Хокинг също предупреди, че в недалечно бъдеще компютрите могат да се превърнат в заплаха: „Компютрите стават все по-умни и завладяват позиции. В един момент хората няма да успеят да конкурират изкуствения интелект и ще бъдат изместени.“ Тогава и мъжете ще трябва да се борят за права на професионалния фронт.
Преди два месеца излезе информация, че „умът” на изкуствения интелект е на нивото на 4-годишно дете, а преди дни вече се появи новина, че компютър е решил успешно тест, даван на кандидат-студенти в Харвард. При това стремително развитие на изкуствения интелект, скоро темата за равните права на жените и мъжете на работното място може да се окаже безсмислена. Току-виж се наложи да се въвеждат квоти за хора, които работодателите трябва да назначават редом с високите технологии, за да получат данъчни облекчения.
Определено трябва да се побърза с решаването на казуса за правата. Налага го и променяща се Европа, залята от мигрантски потоци и заплашена от терористи, за които въпросът за равноправието на мъжете и жените стои по съвсем различен начин. Скоро
може да се окаже, че е политически некоректно да говорим за равни права
на жените. Защото така дразним новите граждани на Стария континент и извършваме провокация спрямо техните изконни традиции.
Докато чакаме усъвършенстване на законодателството, някои търсят други решения. В Русия организират курсове по самоотбрана с пръчките за селфи. В курсовете има повече жени, но се записват и мъже – пред терористичната заплаха всички сме еднакво уплашени.
А и не всичко се променя със закони. Законодателството не може да се пребори с манталитета. И при най-добрите закони винаги има прецакани. Наредбата от 1937 г. (приета в резултат на усилията на женския съюз „Равноправие” с неговите „равноправки” Екатерина Каравелова, Юлия Малинова, Ана Карима, Санда Йовчева, Мария Джидрова) позволява на българските жени да гласуват на избори, но отнема избирателните права на пожарникарите и стражарите. Огнеборците, записали в биографиите си чудеса от храброст, са лишени от участие в управлението на държавата в продължение на няколко години с аргумента, че не трябва да бъдат откъсвани от преките си задължения заради избирателните урни.
Равноправието е деликатна материя. И най-добрият закон може да претърпи деформации.
В САЩ феминистките превърнаха правата на жените в пародия
При едно посещение в Ню Йорк преди години Надежда Нейнски си счупи крака и разказваше после как се опитвала да се измъкне с патериците от колата, но никой от американците не се притекъл да й помогне. За да не бъдат обвинени в “sexual harassment”, американските мъже избягват всякакви мили жестове на внимание – като придържане на стол или врата, докато жената сяда или преминава, подаване на ръка на дама, слизаща от превозно средство, помощ при обличане на връхна дреха в ресторант и други подобни глезотии, на които европейките са свикнали. Жените в САЩ не ходят забулени, но двегодишните им дъщери не могат да се къпят голи в океана и обществените басейни, защото се смята, че така провокират мъжки желания. Сбъркан по своему свят, пример за това как отвоювани с усилие права се трансформират в ограничения.
… … …
Има дни, в които се вкопчвам в битовизмите, за да не стигна до компютъра. Чистене, пазаруване, готвене, простиране, обезвъздушаване на абонатната станция, плащане на сметки. И когато всичко това попривърши, за да спечеля още време, звъня на Иво по Скайп. „Получи ли рецептата ми за крем супа от тиква”, питам. „О, да! Стана страхотна. Ще я нарека „Тиквата на Пепа”.
Рано или късно мъжете започват да ни приемат като равни и спират да ни посвещават стихове.
0 Коментара