Преди няколко седмици прекарах деня с двама непознати млади хора. Дойдоха точно докато разменях няколко приказки по скайп с приятелката си. Посрещнах ги – момче и момиче, млади, весели, и успях само да й драсна, че дошлите са „едни деца на по двайсет години”. Заприказвахме се за това, за което бяха дошли – област, в която не знаеха почти нищо, но искаха да научат повече. Въпросите им ми звучаха леко наивно, но бяха съвсем на място – вероятно, защото не знаеха нищо по темата.
Докато се опитвах да им обясня гледната си точка, любопитството ми надделя и ги попитах на колко години са, може би за да използвам тежкия коз на това, че съм по-възрастна (и предполагаемо – по-мъдра и опитна). Отговорът ме свари неподготвена – на 25 и на 27. Аз съм на 29. Почувствах се тъпо. Винаги съм се усещала по-зряла от годините си, но чак толкова? Наистина ли тези няколко години са толкова важни, или цялата работа с това да съм майка ме кара да се чувствам така? Дали всичко е в главата?
Толкова много ли се променя човек, когато има семейство и „възрастни” отговорности
в живота си?
Прекарахме вечерта заедно. Помежду си те говореха за работа, екология, лайфстайл; аз се занимавах с детето, давах отговори на безкрайните й “защо?” и се чувствах далеч от нещата, които ги вълнуваха.Дали наистина с появата на дете в живота си променяме начина си на мисленетолкова много? Започваме ли да мислим и говорим предимно за неща, свързани с дете, семейство и прочее битовизми?
Къде изчезна това мое „аз”, което също се вълнуваше от подобни теми, което можеше да прекара цяла вечер в разговори на отвлечени теми, без да ми изглежда странно? Сега вече това не го умея. Рано или късно разговорите ми се завъртат около дъщеря ми, около детски градини, около хорските бебета. Не мисля, че съм способна да проведа един смислен разговор за символизма в киното стил ноар или за новата книга от интересен европейски автор. За сметка на това мога в детайли да обсъдя последната анимация на “Дисни” и експертно да говоря за хубавите детски книги с приказки.
От доста години насам се чувствам като динозавър,
когато попадна между младежи на по 14-17 години и това, предполагам, е нормално. Когато говоря с приятелки, се възмущавам от начина на обличане на девойките, от стила на говорене, от грима им. Хващам се, че казвам “по наше време…” Съвсем като баба си, която се възмущаваше от мен преди десетина години. Превръщам ли се в младолика бабичка?
А дали съм младолика дори? Преди две години ужасено писах във форум за красота отчаяна тема с покъртителното заглавие „Бръчка!!!”. Ясно защо – загледах се в огледалото и видях първата видима бръчка между веждите си. Бръчката не изчезна. Напротив, почват да се появяват нови. Успокоявам се, че явно положението не е страшно, щом когато съм без детето, все още се обръщат към мен с „момиче”. Появиха ми се първи бели косми – поне това ми е бонус, побелявам по-късно, отколкото всички други в семейството ми. Не драматизирам, не се боядисвам в отчаян опит да ги прикрия, вече съм зрял човек и подхождам съвършено разумно и безстрашно към въпроса. Тези, които се виждат, отскубвам. (Наясно съм, че това рано или късно ще трябва да спре – леко тъпо ще е да ходя плешива.)
Наскоро имахме десетгодишнина от завършването на гимназията. Вечеряхме в заведение, а после тези, които искаха, продължихме в дискотека. Детето подарих на баба му за вечерта, мъжът ми беше извън града по работа.
Бях една свободна безгрижна човешка единица,
която извлече максимума от градския си отпуск. От тези, които бяхме в дискотеката, само двама имахме деца – но другият беше мъж, чиято жена гледаше сина им, така че той не се брои. Беше весело, изобщо не мислех дали не е вече време да се прибирам, да се грижа за вечеря и дете, прескочих от воле няколко години назад. Беше “ретро” парти – пускаха песни отпреди десет години. Превръщаме ли се наистина в динозаври? Прибрах се рано – към пет сутринта. Събудих се с махмурлук и главоболие, но рядко щастлива от прекараната вечер. Това ли значи съзряването и навлизането в света на отговорните възрастни хора? Да се държиш зряло и да правиш каквото трябва, а когато можеш да си го позволиш, да си като отвързан?
Инфантилна съм по природа и детето в мен живее с пълна сила. Винаги съм обичала да гледам анимация, да чета приказки, първа писта съм да си взема детско меню с играчка. Но нищо вече не е същото – заради дъщеря си ограничавам времето за гледане на телевизия и изобщо не пускам любимия си Cartoon Network със странно нарисувани герои, приказките се налага да ги чета на глас, детско меню избягвам предвид съдържанието му, а дори да го взема, не аз получавам играчката.
Не знам защо напоследък на всички снимки излизам като селския идиот.
Казвали са ми, че фотоапаратът ме обича, но може би съм направила нещо, с което съм го подразнила. Снимаха ме за рубрика в едно списание. Представете си потреса, който изпитах, като видях публикуваната снимка – изцяло зелена в лицето, с крива негодническа усмивка…не знам как изобщо някой би се доверил на човек като мен, изглеждащ така зъл и лукав.
В залата, където тренирам, идват и млади момичета. Повечето девойки днес нямат голяма физическа активност и аз, почти на тридесет и износила и родила едно дете, изглеждам по-добре от повечето от тях – и въпреки че знам, че не е моя заслугата, а се дължи на липса на достатъчно движение при юношите, не мога да скрия, че самолюбието ми тайно е погъделичкано.
Наскоро мислех, че си купувам клин за спорт, а си взех тънък клин за под пола. Замислих се за възродената мода от осемдесетте – клин, блузон, големи пластмасови бижута, тупирана коса и ярък грим…да, още мога да си позволя да се облека като седемнайсетгодишна, но ще ме е срам да ходя така по улиците.Не харесвам както деца, облечени като възрастни и с вид не по годините им,така и възрастни, които насила се мъчат да си придадат по-млад вид.
Децата не са бреме, напротив, носят много радост и щастие. Но няма какво да се лъжем – животът се променя с появата им. Не можеш вече да си грабнеш шапката и да хукнеш накъдето ти скимне.
Нямам нищо против остаряването, но дали може да остарявам красиво?
Някой да ми обещае, че ще стана една от онези бабички, които винаги гримирани и облечени елегантно, с танцова стъпка пътешестват по света и се забавляват от сърце с предимствата на третата възраст?
Може ли, моля, пак да съм на четири? Все още вярвам в Дядо Мраз, ако това има значение. Мама да се грижи за мен, да изнесем заедно писмото с желания на терасата. Искам пак да съм на седем. От вълнение и радост за първия учебен ден да спя с новата чанта на гърба. Пак да съм на шестнадесет – първи срещи с момчета. Да стана пак на двадесет – вече навлязла успешно в студентския живот. И накрая,
искам пак да съм на двадесет и пет, за да мога отново да преживея всеки миг от раждането
на дъщеря си. Не искам да ви оставям с грешно впечатление – доволна съм от живота си. Безкрайно щастлива съм с дъщеря си и искам още деца. Но просто… дали може да остана хем нормален възрастен индивид, майка, която е отговорна и възпитава добре, хем да запазя безгрижния весел дух на свободния човек? И ако някой ще ми изпълнява желанията, искам също така да нямам повече бръчки и бели косми, благодаря. *Текстът е писан преди 6 години. Междувременно авторката има още една дъщеря, още няколко нови бръчки и тук-таме някой нов бял косъм; продължава да знае текстовете на всички песни към детските анимационни филмчета, но знае и да приглася на Джъстин Бийбър заедно с голямата си дъщеря.
0 Коментара