Ти пък откъде знаеш?!

Обичам семейната легенда, че моите родители никога не са си изневерявали. Те празнуваха 50 години съвместен живот, спорещи и прегръщащи се, скарани за 5 минути, а после пак единни във всичко. Докато смъртта ги раздели. След като мама си замина, казах на тате, че много им се възхищавам, защото никога не са се лъгали един друг, че са ми пример за разбирателство, макар да са имали не само влюбени, но и кофти моменти. Той само ме изгледа и каза: „Ти пък откъде знаеш дали не сме?!”

Повечето хора стигат до извода, че взаимната любов до гроб, без лъготене, е мит. „Айде да те женим, че трябва да те развеждаме!” – бях още на 18, когато един „ментор” ми го каза, подхилквайки се. Много се възмутих, изчервих, нарекох го „циник”, зарекох се, че на мен това просто няма как да ми се случи, защото няма да допусна да ми изневерят, нито пък аз ще го направя, че всичко е любов… Млада и зелена съм била, а онзи – наистина циник.

Идеалистите, които твърдят, че „вечните” разбирателства между мъж и жена са възможни, бързо-бързо се превръщат в реалисти, щом изживеят известно количество „двупосочни” изневери – по своя инициатива и в ролята на изоставен/а. Първият тип оставя странни, адреналинно-тръпчиви, но и дискомфортни чувства, ако човек държи на честността, а вторият е просто адски болезнен.

Все едно си се изгорил няколко пъти на едно и също място

След катастрофата цялата противоречивост и липса на логика в ситуацията се превръщат в мъка, но реките от сълзи след време се оттичат – независимо коя страна на любовната ограда подпираме.

Казвам „ограда” специално за хората, убедени, че всяка връзка, колкото и да е красива и романтична, ограничава. Защото все пак има и друг тип хора, които се чувстват уютно в своя брак и въобще не им хрумва да си задават например следните въпроси: Докъде е „редно” да стигна във флирта с Пешо, без да нараня чувствата на Гошо; брои ли се за изневяра, ако искам да съм съседка на Хю Грант; трябва ли да кажа на Гошо, че Сашо ми прилича на Хю Грант? Звучат глупаво, разбира се, но в живота се случват точно такива тъпизми, просто защото повечето хора разсъждават без нюанси, еднопланово. Те биха се съгласили с думите на журналиста Анди Руни, че „зад всяка зашеметяваща, интелигентна, добре поддържана жена над 40 трябва да надничате за плешив, дебел изкопаем с жълтеникави панталони, който си се представя с 20-годишната сервитьорка.”

Ама и много жени не са по-различни!

Най-пресният пример: една позната се влюби в свой ученик, напусна си мъжа след 9-годишен брак, изнесе се под наем с абитуриента, а след четири месеца момчето я заряза. Учителката просто е търсела удовлетворение някъде извън къщи, но в крайна сметка сега си стои излъгала, излъгана и сама. И то под наем! Тъпа работа, но какво е можела да направи?

Изневярата обикновено се случва първо в главата на изневеряващия, така че и при мъжа си да беше стояла, пак щеше да е същото.

„Вече не ме харесваш, нали?!”,

„Напоследък си странен/странна, чувствам, че има нещо, което не ми казваш.”, „Той ми изневери с най-добрата ми приятелка, ще му го върна тъпкано.” Винаги сме живели в турски сериал и всяка изневяра е хем различна и изключително лична, хем сякаш се случва по древен сценарий, гравиран в ДНК-то на първите хора. Разликите са в имената и мотивите: нова любов, отегчение от еднообразието, недостиг на адреналин, отмъщение…

Струва ми се редно точно тук да припомня съвета на Кърт Вонегът към семейните: „По-малко любов, повече добро възпитание.” Вярвам, че го е казал по повод крайностите – от плач до крясъци и скандали, в които имаме пошлия навик да изпадаме, когато нещо не ни е ок. Тези крайности оставят лош вкус, който се отмива трудно, затова, изневерявайки или не, да го правим със стил.

Изневярата никога не е решение на проблема –

дори когато изчезне напълно смисълът да се бориш за любовта си, и да стискаш зъби в името на детето, може да си я спестим. Има и други начини да излезем от рамката на стария семеен портрет и да си нарисуваме различна и по-хубава картина.

Трудното е винаги после. Когато болката от изгореното изчезне и само от време на време поглеждаме към белега. Как да продължим, накъде?

Можем ли отново да се доверим на човека,

който ни е изневерил, и да възстановим приятелството си с него? Дали да го направим? Отговорът е може би в самата дума „изневяра”, която обозначава момента, след който вече не може да се вярва някому, защото е нарушил/ предал/ изменил на вярата, която сме имали в него. А може би не, защото винаги има и друг отговор.

Ето един, който ми харесва повече: Ако от душа и сърце обичаме човека, който ни е изневерил, и искаме да запазим това чувство към него, ще открием сили в себе си да:

а) се примирим, б) простим, в) доверим отново

на същия този човек, независимо дали пътищата ни ще се пресекат отново, или никога няма да се видим повече. Всичко това не е нито обидно, нито пораженческо, напротив, искат се много сили, за да го направим, но ние сме силни.

Това – за силата да простиш и да продължиш да обичаш, вероятно звучи архаично днес, но много помага в живота занапред. Научих го от „семейната легенда” на нашите – хора от миналото, в чиито глави някога са се блъскали същите въпроси, които и ние, и децата ни (ще) си задаваме, и които са намерили своите „правилни” отговори: уважение, доверие, взаимност и обич.