Вие вероятно не вярвате в телепатията, или поне не си го признавате. Звучи несериозно наистина – всички тези невидими енергии като че занимават само хората, които пречистват чакрите си с гладуване, прегръщат дънерите на дърветата, за да се зареждат, викат духове на запалени свещи. А вие сте здравомислещ, рационален човек, който може да приеме без скептична усмивка най-много прогнозите за времето. Аз също.
Но когато моят крайно прозаичен ум се сблъска челно с релността на езотеричното и станах свидетел на ситуации, в които невидимите сили нахълтаха брутално в живота ми – с точни съвпадения на факти и цифри, мъничко се замислих дали да не открехна вратичката на своите хоризонти. Тоест, да приема, че може би има нещо такова като телепатия, което, разбира се, има рационално обяснение, но то все още не е изнамерено от учените.
В детството тази ирационална връзка ми беше обяснена с
израза „Едно птиченце ми каза”
Моите телепатични хроники датират още от ранните ми ученически години в разцвета на соца.
Есента на 1977 г. Аз съм ученичка в първи клас. Вървя по тротоара с тежката си (и много грозна) чанта, от която се срамувам. Мечтая си поне да нося пионерска връзка, такава, каквато видях на едно момченце в двора на училището. Мисля си непрекъснато само за тази червена връзка. Решавам да помоля мама утре да ми даде да си вържа нейния червен шал. Онзи, който от години държи дълбоко в гардероба. Прибирам се вкъщи, вечерям и си лягам. Не й казвам за шала, тя така или иначе няма да ми го даде, подарък й е от вуйчо от Италия. На сутринта мама с мъка ме вдига в 6,45 – точно когато звучи сигналът на „Дела и документи” по радиото. На столчето ме чакат синият ми пуловер, плетен от нея, и онзи червен шал.
– Помислих си, че много искаш да носиш червена връзка, като пионерчетата, казва мама.
Тогава повярвах, че наистина има едно птиченце, което й казва всичко, което си мисля.
Зимата на 1986 г. Аз съм в пика на своя пубертет и се мятам между любовните романи и „Депеш Мод”. Канена съм на рожден ден някъде в кв. „Западен парк”. Хващам такси към вкъщи посред нощ. Докато пътувам, ровя из чантата си. Ключа ми го няма. Гледам си часовника – 2 часа. Никой, ама никой няма да ми отвори проклетата входна врата на блока по това време. Слизам на нашата улица. Мислено се моля да стане чудо и баща ми да слезе. Тъмно е като в рог. И по закона за вселенската гадост се задават двама типове. Пияни и агресивни. Отдалеч подушвам проблем. Мисля си само: „Ключът, татко, помощ, ключът. Ключът, в джоба на якето, в джоба на якето”. Единият вече вика нещо от типа „Ей, маце, що не ….”. Няма смисъл да викам, прозорецът на спалнята ни е от другата страна на улицата. Опряла съм гръб на вратата, като жертва в криминале (дори в критична ситуация позирам). В този момент почти се повалям по гръб. Баща ми отваря входната врата на блока!
– Забрави си ключа, мойто момиче. Беше в джоба на якето ти.
2002-а. Имам си „сериозно” гадже. Но ето, че един ден и ние се скарваме и той затръшва вратата и си отива. Аз си лягам изтощена от викове и щастлива (засега), че съм му казала най-после всичко, което мисля за него. Почти заспивам, но мислено го виждам как полита и се удря силно в лицето. Целият е в кръв. Събират се хора. Опитвам се да върна видението и да видя кое е мястото. Ужас, виждам го през кръв. Сякаш по лицето ми тече кръв. Виждам изрисуваните стени на пицарията отсреща. Скачам като луда и въртя телефона там. Луда ли съм, той дори не ми е казал, че отива там? Отговорът е, че е паднал лошо и не може да говори.
2003-а. Приятелят ми има брат близнак. Двамата не се разбират много и понякога не се чуват със седмици. Тъкмо се каним да излезем и той казва, че го боли зъб. Всъщност брат му го боли зъб, много е зле, лежи на леглото си и лицето му е подуто. Подушвам дали не е прекалил с водката – не съм чула да се е обаждал на брат си през последните 12 часа. След малко той вече не може да си намери място. Казва ми, че брат му целият трепери, че му е много студено и много го боли. Че лежи на тъмно вкъщи. Настоява веднага да отидем при него. След дълги пререкания се съгласявам само с мисълта
злорадо да му натяквам какво болно въображение има.
Пристигаме, звъним, никой не отваря. Отключваме си и влизаме. Вътре е тъмно. Брат му лежи на леглото. Светвам лампата и виждам, че цялото му лице е подуто и едното му око е затворено. Целият трепери, тресе го.
2005-а. Детето ми е на 2 г. Обикновено спи спокойно, като пън, както се казва. Но този път започва силно да плаче насън. Поглеждам часовника – да не би да е време за закуска. Не е – 5,45.
– Мамо, мамо, Ана падна от леглото. (Нейната братовчедка Ана е на почивка в планината и доста скучаем без нея).
7,45 – сестра ми звъни по-рано от обичайното. Пита ме дали според мен трябва да заведат Ана на лекар, защото рано заранта паднала от кревата в хотела. В 5,45. Вероятно съвпадение.
Но аз, като разумен човек, имам нужда от обяснение и разгръщам виртуалните страници в мрежата, за да прочета за нещо също така виртуално – телепатията. Телепатията (от гръцки τηλε, tele, „далечен“; и πάθεια, patheia, „чувство“) се нарича паранормалната способност за пренасяне на информация през пространството без използването на известните на науката начини, пише в уикипедията.
Терминът е употребен за първи път през 1882 г. от класическия учен Фредерик Майерс, основател на Обществото за психически изследвания. Считана за форма на свръхсетивно възприятие, телепатията често е свързвана с други паранормални явления като предчувствията, ясновидството и психокинезата.
С телепатия можеш да предадеш мисли, чувства, изображения дори на реципиент, който е в Космоса. Физическите разстояния и прегради нямат значение. Всъщност, за телепатията знаят дори аборигените в Австралия, които я приемат като нормална човешка способност, пише в специализираната литература. Класическата наука обаче упорито отказва да признае явлението. На друго мнение са, естествено, окултистите. Те смятат, че телепатичното чувство също има физически орган – той бил в мозъка, близо до средата на черепа, над върха на гръбначния стълб. Това било малко тяло с червеникаво–лилав или лилаво-синкав цвят, върху основата на третия дял на мозъка. Физическата наука го нарича „конусообразно тяло“, но не обяснява функцията му, пише из интернет. Отбелязва се фактът, че този орган е по-голям у децата и по-развит у жените.
Как точно се случва телепатията? Обяснения много, но засега нито едно не е категорично прието за вярно. През 19 век британският химик и физик Уилиам Крукс предполага, че телепатията се основава на
мозъчни вълни, подобни на радиовълните
Един век по-късно съветският учен Л. Василев предлага електромагнитна теория за обяснение на телепатията. Американският психолог Лауренс ле Шан предполага, че всяка личност има своя собствена реалност, като хората със специални способности споделят реалност, различна от тази на обикновените хора, и това им позволява да комуникират помежду си.
В зависимост от обстоятелствата, получените мисли и образи могат да преминат в съзнанието или да останат дълбоко потопени в подсъзнанието. Мисловните вълни се различават по своята интензивност и сила. Целенасоченото получаване или изпращане на съобщения увеличава силата на връзката, както и нейната точност и яснота.
Според някои теории всеки може да стане телепат. Просто трябва да развиете своите заложени способности, смята френският автор Раймон Реан. Телепатията може да се преподава и учи.
Има и уроци по телепатия
в книгата на Реан „Парапсихология”. В момента, когато решите да се упражнявате, трябва да се освободите от всички емоции и мисли. Състояния на афект или умора унищожават психическото излъчване. След това си намерете подходящ реципиент с хармониращ на вашия характер. Визуализирйте предмет, представете си, че сте пред реципиента, гледате го в очите и изпращате този предмет някъде между очите му. Без майтап?
Най-лесно се предават психически състояния, най-трудно – абстрактни символи като букви. Понякога образът може да достигне до реципиента със закъснение дори дни или в разместен вид. Ако вие сте реципиентът, представете си емитера и очаквайте съобщението с вяра – така по-лесно ще получите информацията. Не искам да давам лоши идеи, но концентрацията върху мисъл за болест например е нещо като урочасване.
Спонтанната телепатия най-често се проявява при инциденти и критични ситуации, при които близък е наранен или убит. В такива случаи информацията идва под различна форма. Понякога е като фрагменти от мисли, които изникват в сънища, видения, халюцинации. Друг път това са отделни думи, които просто изскачат в съзнанието на човек.
И така, има някои доказателства, че телепатията съществува, но едва ли ще повярвате в тях, докато лично не се убедите в силата й, като получите пожелания наум и точно визуализиран пръстен или кабриолет, например от приятел/съпруг/роднина.
0 Коментара