В този болезнен живот някои намират радост в пиенето от сутринта, а други – в работенето от сутринта. Чудя се и на едните, и на другите.
Когато човек намира своите награди в хидроксилните групи на алкохола, той живее така: едно – ставам рано; две – измивам си зъбите; три – правя съвършените пет тибетски упражнения; четири – преглеждам куп документи, които ми трябват за работата; шест – пътувам през хаотичния лабиринт на града към работата си; седем – вече не издържам без своята награда; осем – направих достатъчно; девет – трябва да си получа наградата; десет – пийвам си. Ето я наградата!
Животът е делфинариум, дами и господа, и ние, делфините, подскачаме извънредно прилежно… Или пък въобще не прилежно – но подскачаме. По знак на Дресьора с раирана блузка, наречен Съдба.
Викаме му: Ей, Съдба, не вдигай толкова летвата! Моля ти се бе, Съдба!
Но Съдбата нехае и въобще не знае делфинския подсвиркващ и гърголещ език. Или пък се прави, че не го знае. И вдига летвата, колкото на него му хрумне, а ние прекарваме целия си живот с усещането, че изнемогваме и че следващият скок ще е последен, но вече няма начин да се справим. Обаче всеки път напрягаме сили и пак скачаме. Бог знае откъде намираме сили. Скачаме ли, скачаме.
Но работата е в това, че след всеки скок Съдбата ни дава рибка. Ние скачаме не заради друго, а заради рибката.
Та – за това ми беше мисълта. За рибката след всеки скок.
За едни хора рибката е чашката с приятели – в края на седмицата. Или всяка вечер. Те се самовъзнаграждават и всъщност са едни от най-автономните хора. При тях ролята на Дресьора е поета от някой великолепен и щедър кръчмар.
За други рибката обаче е по-сложна. Тя е похвалните думи на началника. И въобще – това, което срамежливо наричаме: професионално Признание.
За трети – благодарните викове на децата – те аплодират със смях всеки успешен скок на татко делфин, който е донесъл преко сили вкъщи заплата от 843 лева и сега ще можем да купим свещения насъщен ай фон CF 23786.
Как силно зависим ние – хората-делфини – от рибките на дресьора!
Но да вървя към целта!
Има една порода хора-делфини, за които най-голямата награда-рибка е това да усещат, че са живи.
Но как така? – ще попитате. Нима един човек, след като е жив, не усеща винаги, че е жив?! Нима има хора, които имат нужда от доказателства за това, че са живи?
Определено. И всички ние знаем за себе си, че често имаме чувството как стоим в застоели води, затънали в живота, затлачени в битието си. Животът ни се движи прекалено ламинарно и не създава необходимите турболенции, които го правят осезаем. И тогава изпитваме неприятната тревожност на неживеенето. Тя трудно се осъзнава.
Само че има хора, при които това чувство е толкова силно и мъчително, че те действително губят усещането си за живот, ако в живота им няма ясни, остри и тръпчиви доказателства за… живот.
Аз мога да говоря за това с голям патос, защото съм от тези хора.
Веднъж гледах сериала „Алф” и там един приятел-психоаналитик от школата на Карл Густав Юнг (когото наричаха смешно по американски Каал Гъстъв Джънг) каза на Гордън Шамуей (както е името на Алф всъщност): ти страдаш от Синдрома на непълноценно присъствие в реалността.
И аз се възхитих. Не бях чувал по-точно описание на моята рибка от това!
Години след това сам измислих друг синдром. Синдромът на Шерлок Холмс. Просто един ден – изпадайки в дупка между две важни мои начинания – аз изпитах непоносима и тревожна скука. Смъртоносна, тревожна досада. И си спомних за Шерлок Холмс, който между два велики детективски случая седи като парализиран. Напълно отпуснат и безразличен, може би отчаян, и си инжектира от време на време морфин с елегантната си стъклена спринцовка.
Това беше моят аналог на алфовия Синдром на непълноценно присъствие в реалността.
Тоест – у мен се оформи представата за едно почти патологично състояние, което се наблюдава при хора, които не могат да живеят, без да им се случва нещо особено значимо. Без да правят нещо особено важно и без да декларират недвусмислено присъствието си в света. Шерлок Холмс – с великите си разкрития. Алф – с генералните си пакости.
Хората, за които наградата (рибката в делфинариума) е само ярката изява. Останалият живот е празен и смъртоносен. Досада и тревожно очакване на нищо.
Моите тъжни приятели – неврофизиолозите – се бъхтят да докажат, че това се дължи на нарушения в биохимичните механизми в мозъка. Нещо в системата на тъй наречените едногенни опиоиди не е наред. Тоест – ендорфините и енкефалините, серотонинът и другите тайнствени отвари и хумори („хумор” на старогръцки означава течност) в системата „действие-възнаграждение” не са наред.
При нормалните хора(доколкото има нормални хора) обичайното живеене без изключителни събития, без безкомпромисно и непрекъснато деклариране на собственото съществуване – някак си съвсем естествено си носи възнаграждение.
Самото обикновено и спокойно живеене с ежедневните му събития е достатъчен стимул. Това може да се нарече – Синдром на Получаване на Удоволствие от Сивотата.
Всъщност – по-дълбоко погледнато – това е едно поведение, в което самият конформизъм носи удоволствие. А конформизмът е всъщност избягване на болката и неудоволствието от сблъсъците. Тоест – при нормалните хора има удоволствие от липсата на неудоволствие.
Но при мен и при другите страдащи от Синдрома на непълноценното присъствие в реалността – това удоволствие от липсата на неудоволствие е напълно невъзможно.
Трябва да има или някаква наистина съществена рибка в кря на всеки скок – или идва депресията и отчаянието. Рибката се нарича Оживление. Или – Истинско Чувство за Живот.
Какво да правим всички ние, страдащите, или по-скоро мъчително вълнуващите се от този Синдром?
Може би – да тръгнем по пътя на преосмислянето.
За великата Уитни Хюстън един доста интересен психолог беше казал: ако няма аплодисменти, трябва да има кокаин. Пак се сещам за Шерлок Холмс и неговия морфин, когато няма страховит случай.
И отново се сещам за преосмислянето. Казвам си: А всъщност, не е ли въпросът кое наричаме, кое наричам аз Истинско събитие. Кое наричам ярка житейска изява?
Ако просто преосмисля представите си за ярки и истински събития – няма ли сърцето ми най-накрая да намери покой?
Ще кажа за край следното: Веднъж вместо да отида на стохиляден концерт на Мадона, отидох на литературно четене, на което имаше петима души. И изпитах турболентните потоци на живота доста силно. Тихи, но осезаеми. Със сигурност по-силно, отколкото бих ги изпитал на концерта.
Може би съм на път да открия лечение?
0 Коментара