Животът е изключително забавен феномен. Тъкмо си мислиш, че си го разбрал и те хвърля в комично недоумение. Години наред работиш за изграждане на някакъв идеал. Бам, оказва се абсолючно излишен.

Ето, моят добър приятел Пешо е чудесна илюстрация. Нямам предвид, че сме супер близки, а просто че е добър и че ми е приятел. От което не трябва да се разбира, че да си добър е просто.

Та значи, с Пешо се познаваме още от казармата и откакто го помня, го влекат разните философии, духовни традиции и методи за усъвършенстване. Все четеше завалията, докато останалите нормални хора пиеха. Занимаваше се с йога още когато единствените практикувани асани бяха след припадане в нетрезво състояние. Медитираше, ходи даже до Индия,

с което само затвърди имиджа си на смотаняк.

Пуснаха ни веднъж групата в еднодневна отпуска и, разбира се, всички в хоремага до поделението. Поръчват се големи водки с бира за разредител. Кръчмарят направо се същиса. „Нося ви”, вика, „и по една чаша вода за всеки случай.” „Аа, няма такъв случай”, му отвръщаме ние.

Вече сме на второ и разпалено обсъждаме как ще обърнем хастара на единствената курва в селото. В този момент съзираме Пешо отвън да прави някакви умопобъркани движения, при това, без дори да е близнал. Питаме го какво става и той обяснява, че това били гурджиевски танци. Значи, имало някакъв руски мистик Гурджиев, който измислил методи за центриране на съзнанието чрез сложна координация на крайниците в танц. „Абе папуняк смотан – ревваме – ела гледай мача, тук има повече центрирания. Ракиено време е, нормалните хора са вече под масата, а в Перник дори бият жените си. Идвай тука и започвай веднага да пиеш, че иначе знаеш какво те чака.”

Пешо си е свикнал да го тормозим и дори не протестира. Сяда до нас с благ вид, хваща подадената му бира и

отпива малка глътка, сякаш е някаква свещена амброзия.

nav
Примлясква, за да усети по-плътно вкуса и цялото му същество се потапя в него. Ицо му шибва един зад врата и му вика: „Абе, така ли се пие, бе. Я тази водка наекс, че да ти дойде акълът”. Пешо, който никак не е дребен, реагира все едно нищо не се е случило и удря водката на екс, без да променя изражението си на блажено любопитство към природата на нещата.

Това спокойствие на Пешо изключително дразнеше старите войници. Намираха го за неестествено и го мачкаха както им дойде. Но каквото и да му правеха, Пешо го приемаше с невъзмутим интерес, сякаш е някакъв извънземен, за когото нямаше добри или лоши неща, а просто неща, всяко от които неповторимо само по себе си. Интересно, че въпреки тормоза, Пешо си остана част от компанията. На всеки даваше шанс и намираше по нещо хубаво дори в най-закоравелите профани. Когато Ицо заболя от левкимия, пръв отиде да даде кръв.

По-късно Пешо стана доктор по психология. Обучаваше младежи на когнитивни техники за себеразвитие и на Тай Чи. Можеше да ти говори с часове за природата на фракталите или за бозона на Хигс. Обясняваше разпалено в Съюза на писателите защо княз Мишкин не е добра аналогия на Христос. А когато се събирахме, успяваше да се впише в пиянските ни сбирки и да изръси по някоя забавна простотия.

Беше хубавец и жените му се лепяха,

но той сякаш нямаше траен интерес към тях. Кратките му връзки бяха своего рода проучване на човешката природа, опознаване, опитност. Приличаше ми на Бенджамин Бътън от онзи филм. Така изкара пет-шест години, докато един ден не цъфна с новината, че се е оженил.

И тук започна голямото ни същисване. Жена му беше перничанка – ревнива и войнствена като викинг. Държеше го изкъсо, не го пускаше често да идва на срещите ни. Но най-вече го ревнуваше от всичко живо и неживо. При това без той да дава никакъв повод. Чат-пат го срещахме в квартала с насинено око. Но пък все така благо усмихнат. Чувахме истории от съседи. А като го питахме защо е с нея, казваше: „Жена ми е хубава и умна, което е рядка комбинация. Но не затова се ожених за нея. Свързва ни стара кармична връзка. Чувствам го на клетъчно ниво. Има нещо по-голямо от нас, което ни споява като гравитацията. Малко е темпераментна, но и това не е случайно.”

Така и не разбрахме обаче защо жена му го дъвче толкова. Та нали Пешо е олицетворение на смирението и толерантността, пример за лоялен мъж. А и я обича безумно. Една вечер се събрахме да играем белот и го завъртяхме на шиша, докато не изплю камъчето.

Оказа се, че жена му не се чувствала достатъчно обичана.

Не я ревнувал изобщо, давал й твърде много свобода.

А това, че не смеел да й повиши тон, го правело направо путьо. Смеем се ние на три гласа и с препълнено гърло му викаме: „Абе, копеле, ти изчете три библиотеки с книги и измедитира часовете, за да се научиш на толерантност и възвишеност. А сега се оказва, че ти липсват основни качества за пълноценен брак. Просто е трябвало да следваш народната мъдрост – Бия те, защото те обичам.” И тук Косьо разказва следния знаменателен виц.

Като малък Алек искаше да стане космонавт, Ники биолог, а Денчо – алкохолик. Накрая първите двама се пропиха, а третият осъществи мечтите си.

Косьо направо се задавя от смях и се налага да му оказваме първа помощ. Дори с риск за живота, не може да спре да се смее. „Добре бе – вика – не ти ли е тъпо, че жена ти не те оставя на мира и все ти пили, че не си достатъчно ревнив?” „В началото ми тежеше – казва Пешо, – но после прозрях същността на ситуацията. Казах си, ако я обичам, ще я разбирам. Ако я разбирам, ще я приемам. Не е възможно другояче. Защото какво е любовта, ако не безусловно приемане на другия такъв, какъвто е.

Вгледах се дълбоко в сърцето й.

Видях как родителски грешки са й програмирали чувство за болка, раздяла, несигурност. Системно са я лишавали от внимание, което я кара да бърка свободата с незаинтересованост. В този контекст разбрах, че ревността й е просто любов на езика на страха. Всичко това може да ми се струва странно, само ако остана затворен в собствените си представи. Погледна ли през нейните очи, то е закономерно и логично. Затова сега се уча да обичам на нейния език, да се адаптирам, променям.”

Така Пешо прегърна ревността като път. Изучи я в детайл. И стана добър.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара