Преди много години приятел, преподавател по философия, ми разказа как попитал учениците си гимназисти: „Кой е по-близо до смъртта – пеленачето или 90-годишен дядо?“. И те, естествено, му отговорили очевидното – дядото. А той всъщност искал да им обясни сложната плетеница от фактори и условности, които правят и двете споменати от него същества еднакво близо до смъртта. И че на смъртта има само една противоположност – животът, независимо на каква възраст. Възрастта е допълнително качество на живота, което нито го приближава, нито го отдалечава от смъртта в абсолютния смисъл. В баналната хронология – може би. Но не и абсолютно.

time-1739629_960_720

Спомних си този случай, когато се замислих – искам ли отново да съм на 20 години? Единствената причина, по която бих пожелала нещо подобно, е, че на тази възраст

бих била по-далече от смъртта

Но така щях да мисля на 20 години и това щеше да е признак на незрялост и глупост, което е още една причина да не искам да съм пак на 20. А най-важната е, че вече бях и сега искам да съм на 47, после на 48… и така, докато съм в зоната на живота.

За атеист съм много уважителна към висшите сили. Но не под формата на някакъв антропоморфизиран бог, а онези на хармонията. И поради тази причина вярвам, че е светотатство да се нарушава тази хармония, върху която е построена вселената. И ако трябва да я наложим върху човешкия живот – той е хармоничен в своята цялост и неотменимост и нямаме никакво право да го пускаме на бързи обороти или да го превъртаме назад, да слепваме пътеки с различен таймкод и да вършим измами с природата. Защото така ще го направим по-грозен. Всичко неестествено е грозно.

Затова ми се струва и кощунство да искам онова, по което много хора въздишат – да са пак на 20 години, „но с този акъл“.

На 20 бях много по-глупава, необразована, недодялана,

неуверена, истерична. Но именно защото бях такава, изживях всичко, което ме доведе до днешната ми 47-годишна същност, от която общо взето съм доволна. Не ми пречи и поувяхналата физика, обичам си и бръчките, и целулита, защото сама съм си ги отгледала.

Ако бях с някогашното си стегнато тяло и гладка кожа, но с днешния си акъл, бих получила нечестно предимство пред една огромна група хора, които са такива, каквито хармонията на естеството повелява – красивички, но недовършени; зрели, но не толкова свежи. Тук изходите са два: или да потъна в хубрис* и да пропусна сладостта на живота във всичките му нюанси, да нараня много хора и да се превърна в умрял от скука психопат. Или да усетя с ужас, че съм постигнала всичко, което мога, и доброволно да се премахна от света, както направи онова свръхнадарено момченце Теди от едноименния разказ на Джером Дейвид Селинджър. То беше един

съвършен ум, самосъздал се неестествено бързо

в много младо тяло. Преди дори да достигне пубертета, бе погълнало цялото познание, известно на този свят. И понеже за разкош имаше и мъдрост и духовност, се отказа от хубриса*, който целият свят му предлагаше на тепсия при тази негова интелектуална аномалия, скочи в един празен облицован с плочки басейн и си разби черепа. Предполагам, че се е почувствало ограбено, че няма да може да изживее нормална младост, защото умът му винаги ще успява да надделява над хормоните. А красотата на младостта е именно в това – че тогава умът ти винаги е наритван от целия заобикалящ те свят и той се бори и саморазвива. И именно в тази борба е сладостта на живота, не в победите. Представете се да не му се налага да прави това? Черно-бяла скука!

vape-1145506_960_720

Думата „съвършенство“ винаги ми се е струвала сродна на „свършен“. Ако на двайсет имах „този акъл“, щеше да ми липсва онзи прелестен младежки идиотизъм, без който никога нямаше да се впусна във всички приключения, които ме разочароваха или възторгваха. Нямаше да имам двигател, който да развива емоционалната ми култура.

Щях да имам по-малко провали, а дори може би никакви,

но това е тъжно за един млад човек, нали? Вървиш през живота красив и интелигентен, никаква стъпка накриво. И никаква натрупана мъдрост и смирение, защото те идват само с провалите. Никой няма право да ме лишава от провалите ми, дори аз самата. Те са най-големият ми капитал в този живот.

Обикновено за повторения на отрязъци от миналото копнеят хора с много натрупани съжаления. А те се появяват само ако не разглеждаш живота си в уникалната му цялост. Да, можеше да избера по-добри училища, да се събирам с по-ценни хора, да не се хабя за отровните личности, да не се притеснявам от нещата, които не ми даваха да спя и които от днешна гледна точка ми се струват пълни глупости. Но това щеше да е нечий чужд живот, не моят. И сигурно някой друг е конфигурирал някаква друга уникална комбинация от събития, която е изградила личността му. Аз съм изтеглила от лотарията на вселената тази, която днес представлявам. И да съжалявам, и да не съжалявам за нея – нямам избор,

заровете са хвърлени много отдавна

Мога да гледам само напред и да се опитвам да ги отигравам все по-добре. Да, мога да си изтрия срамни снимки от Гугъл, търсачката вече позволява това. Мога да променя биографията си, да лъжа коя съм била. Но ако наистина имам съжаления за живота си, така само ще заблудя другите, че нямам, но не и себе си.

Искам да кажа, че дори ако на 20 бях най-пропадналата наркоманка, пак не бих искала да се върна и да корегирам това, за да се апгрейдна на онзи етап до примерната спортуваща студентка, която всъщност бях. Защото ако с такъв нисък пропаднячески старт стигнеш до моите 47 години – представете си колко вълнуващо е било приключението. Много по-вълнуващо от моето. Ако на 20 бях правила по-добри избори от тези, които направих, щях да живея много по-скучно от начина, по който живях.

И ако онази 20-годишна Елена и днешната 47-годишна

се срещнат в някакво изкривяване на времето и пространството, много се надявам по-младият ми аватар все още да е недодялан и истеричен, какъвто беше тогава. Да не застане пред мен овладяната и разумна млада жена, каквато родителите ми си мечтаеха вече да бъда на онази възраст. Да ми каже: „Ей, лелче, не ми давай акъл как да живея, гледай си твоите проблеми!“, а не „О, благодаря ви, госпожо, за безценните съвети!“ Ако чуя второто, ще й перна един зад врата и ще я заведа на бар, където ще я напия и ще я накарам много да се изложи.

Та какво бих правила, ако отново съм на 20? Дори не мога да започна да мисля по въпроса, защото това е едно от нещата, които в никакъв случай не искам. Както не искам да хвана въшки отново, или да имам акне отново. Та, мерси, ще пропусна.

 *Хубрис – В Древна Гърция – високомерие към боговете

Facebook Twitter Google+

0 Коментара