Никога не съм предполагала, че това може да се случи на мен. Казах си го не когато изпуснах полета за дома, а малко по-късно в хотелската стая с нисък таван заради срама от недоволството, което изпитах пред гейта. Служителката, която свали бариерата 3 секунди, преди да стигна до нея, със студено смирение изчакваше да свършат всичките ми ругатни и ритници във въздуха, за да ме отведе при колегите си за обезщетение. До нея също изостанал пътник ме наблюдаваше дискретно с тънка усмивчица над спретната си якичка и малко по-късно, докато вървяхме по безкрайните коридори на летището, каза най-умното. Че една нощ във Виена, и то в дните на прословутия им Адвент, е за предпочитане пред всякакъв полет до София.

beauty

Как се докарах дотук?

Пътувам сама от 12-годишна, без родители. Когато пораснах и продължих да искам понякога да пътувам съвсем сама, започнах да се губя умишлено, за да мога аз да си наредя пъзела от улици, сгради, миризми, чешити, графити, тайни дворове с априлски портокали на туристически клишета като Рим, да речем.

Нямам селфи пред Колизеума

Имам послания, спомени, адреси и телефони, изписани по кориците на книги, които съм си купувала от книжарниците „Фелтринели” или улични търговци. Но да не залитаме в гастрономическо-философското пътешествие в „Яж, моли се и обичай“.

Всъщност, когато книгата на Гилбърт (и филмът по нея) излязоха, вече бях майка и с всички сили се дърпах от малкото на брой женски профили, наложени и от социалните норми, и от техните противници. Това да се посветиш на изпълнение на собствените си желания, изконсумирайки мъдростите, кухнята или мъжете на различни страни по света, превръщайки сетивата си в армия, също ми изглеждаше глупаво, или поне самодоволно, да не казвам еретично. Не исках да бъда съблазнявана да поемам нечий маршрут. Единственото, към което продължавах да се придържам, бе някаква разпокъсана разтегливост.

Всички знаем една от причините, поради които „Казабланка“ е станал култов филм – въпреки че е по законите на кинематографията, той е заснеман ден за ден,

без никой да знае как ще свърши историята

Освен това Ингрид Бергман изглежда очарователно загадъчна във филма, защото, играейки ролята си, тя не е знаела кой мъж ще избере и затова е подарявала многозначителни усмивки и на двамата. Но засега не говорим за очакването, че кулминацията на което и да е женско приключение придобива значимост в мъжките ръце. А за лекотата да вървиш през живота, без да дефинираш или предефинираш същността си. Без да си налагаш медитации или ръководства за благоденствие, а да избираш безразсъдството и страстта към суровия опит пред буржоазната уравновесеност и ситостта.

Ако трябва да опиша моята Барселона,

тя не е с фотоапарата през издигнатото от Гауди, а в отворения през уикенда двор на университета, където можеш да попаднеш на импровизиран фест с няколко неизвестни групи, малко вино, налудничави източни масажи под дърветата и тестдрайв на ново малко градско средство за придвижване, с което се пребиваш от първия път. Тя е пред Музея на съвременното изкуство, където мултикултурни хлапета с опънати бели чорапи ти отстъпват скейтборда си, с който минаваш покрай местен баща, който кара колело с една диня в щайгата отпред и две деца в щайгата отзад, а после поливаш ожулванията с ром.

Навсякъде избирам тръпката, даже ужаса да не бъдеш смазан от тълпата по време на рок концерт – пред романтичния гурме ресторант;

срещата с шляещ се непознат – пред стриктния екскурзовод,

бавното изкачване до покриви, които разкриват гледка към същността на хората с теб, а не супербързите асансьори, които те мамят, че ще ти покажат света. Страхувах се историята ми да не заприлича на отметнати точки в списък със забележителности, защото това е то безкрайността на града и на живота – наситеността с неочакваните прояви, към които може да те поведе и за които нямаш официален арбитър добри ли са, или не.

Тогава какво правя в тази стая с убийствено ниски тавани, отказала

любезната компания на спокойния господин,

който изобщо не брои часовете до полета си, а отворените по това време барове във Виена? Мъжът, който трябваше да ме чака при кацането на изпуснатия ми полет, изобщо не би трябвало да представлява въпросителен знак, над който е разумно да се поразмисли, преди да се изкушиш в дилемата “лакомство или пакост”. Когато историята ни започна преди сто години на едно летище, и той ме попита „Какъв е планът“, a повдигнатото ми голо рамо му каза: „Пич, тази никога няма план“, той ми отвърна „Затова те обичам“, и глупавото ми рамо настръхна. Този възел от индивидуална и партньорска нагласа толкова разтегна живота ни назад и напред във времето, че нямаше какво да прекъсне безкрайността му. Ето този полет искам да хвана пак.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара