Зима е. А аз се чудя къде точно съм прибрала сандалите. Ами онази синя рокля с презрамките! Не тръгвам без тях. Ще пътувам. Към първото си лято през януари. Латинска Америка, идвам.
Съвсем малко неудобство е, че пътуването е по работа. Като част от групата журналисти, отразяващи държавна визита. Дребна подробност. Важното е, че билетът е за лятото.
Беше преди няколко години. Чили. Сантяго. Бразилия. Сао Пауло. И Рио. Рио де Жанейро. Копакабана, километричният плаж, вълните, знаменитата статуя на Христос. И… Маракана – един от най-големите футболни стадиони в света (футболен фен съм и обичам тази игра). А послe – кайпириня – бразилски коктейл, приготвящ се от кашаса, захар, захарна тръстика, лед и зелен лимон. Става и с ром.
Още не бе изветрял вкусът на напитката, още не бях успяла да
прибера видяното в чекмеджетата със спомени,
които после грижливо да извадя, за да разказвам, и се озовах в малко градче, чието име, признавам, не бях чувала преди – Пунта Аренас. Там журналистите трябваше да изчакаме разходката на държавните люде до българската антарктическа база „Св. Климент Охридски“ на остров Ливингстън в Антарктида.
Един ден и една нощ. Само толкова. Но се оказа напълно достатъчно това неизвестното за мен място да се запечата като един от моите най-силни спомени като усещане. До този момент. А предполагам и завинаги.
„Говориш на патагонски” – колко пъти съм чувала този израз. Вероятно това е била една от причините да си мисля като малка, че Патагония е някаква измислена страна, в която живеят чудновати човечета. Е да, ама приказката е истинска – природна област в Южна Америка, разположена между Андите и Атлантическия океан.
И в онова януарско лято аз видях малка част от тази приказка. Там, на другия край на света – на повече от 10 000 километра от дома. Там, в Пунта Аренас – едно малко пристанищно градче, намиращо се в чилийската част на Патагония. Най-южният град на Чили, а преди обявяването на аржентинския Ушуая за такъв, и най-южният град на планетата. Редовна междинна спирка на българските антарктици по пътя им към и от базата.
Там дори мирисът е различен. Усещането за финала не е просто красив завършек на изречение. Ти си там, на последната отсечка на земята. Небето е така близо до теб, сякаш е таван, който всеки момент можеш да докоснеш – само ако си протегнеш ръката.
А облаците все едно извират от океана.
Все едно си в тенджера, чийто капак всеки момент ще се захлупи. Но това усещане не те задушава.
Пунта Аренас се намира на брега на Магелановия проход, дълъг 575 км и свързващ два океана – Тихия и Атлантическия. Това е едно от местата, откъдето можеш да отлетиш за Антарктида. Оттам се вижда Огнена земя – един от островите на архипелага Огнена земя, открит от португалския мореплавател Фернандо Магелан през 1520 г. по време на околосветското му плаване. Името идва от огъня, запален от индианците, който корабите на Магелан видели. Огнена земя е най-южната част на Латинска Америка, намираща се на територията на Чили и Аржентина.
В Пунта Аренас живеят малко над 100 000 души. Това е едно спокойно място, характерно с особения климат. Първите обитатели на града са индиански племена, които живеели там от 12 000 години преди Христа. Днес, според местните, има останали само 6-ма представители на чистата раса, въпреки че някои от жителите имат характерни индиански черти. В града всяка година идват над 56 000 туристи, 70% от които са чужденци.
В Пунта Аренас почти всичко е кръстено на Магелан – улици, университет, магазини, дори дискотеки. Най-впечатляващ е паметникът на мореплавателя в центъра на чилийския град. От едната страна на паметника има фигура на поседнал индианец. Легендата е, че
ако целунеш неговия крак, ще се върнеш пак по тези места.
Затова колко много хора желаят да се върнат в Пунта Аренас може да се съди по излъскания от целувки крак на индианеца.
Като стана дума за климата, той наистина е особен, дори враждебен. Докато бях там, буквално за секунди се сменяха рязко облаци, вятър, дъжд и слънце. Там духа силно. Ама наистина силно. Вали. И изведнъж спира. Напича жарко слънце. После пак вятър. Пак облаци. Пак дъжд. А януари там е лято.
Но пък има къде да се скриеш. Попадаме с колеги в малко ресторантче с прекрасна кухня и хубаво вино. Вътре има всякакви хора – от всички краища на света. На една от стените е окачена огромна карта на света. Но не е обикновена. Карта със забодени по нея безброй шарени знаменца на различни държави и купища бели листчета – всеки гост, който е идвал тук, е написал името си и го е сложил с карфичка на мястото, на което се намира неговата страна. И моето име е там. На мястото, където се намира моята родина.
Там са и пингвините.
На около 40 км от града се намира естествен пингвинариум, пригоден от жителите за туристи. Една от най-величествените лично за мен гледки е тази на излизащите от океана пингвини, отиващи да отглеждат малките си. И днес ги виждам как поклащат малките си телца. Невероятни създания. Казват, че са изключително чувствителни същества. И затова не бива да се докосват. Иначе могат да умрат или от зараза, или от стрес заради досега с друго същество. Има острови, на които се събират близо 150 000 двойки пингвини. Те са моногамни и остават заедно след създаването на потомство. Пингвините (без кралските) не са особено високи, каквато представа създава телевизията – те са само около половин метър.
Можех с дни да стоя и просто да наблюдавам тези магични същества, които още повече засилваха усещането ми, че съм попаднала на нереално място.
Да, магия е. Там, на края на света.
0 Коментара