Помогни ми, помогни ми, помогни…
Бог слуша всяка секунда „помогни“ на поствавилонските езици, огласящи света. И моите молитви са там, там са молитвите на всички болни и на всички оздравели, на тръгващите на път и на незавърналите се, дори на атеистите, които го намират в мига преди срещата им.
Той помага. Когато го стори, го неглижираме набързо, а горещата ни благодарност изстива за дни. Когато ни откаже помощ – когато сме оставени на собствените си сили, се сърдим като деца.
Невъзможното наричаме чудо. Понеже сме си център на собствените вселени, очакваме чудото с измамна сигурност, сякаш ни е обещано, гарантирано, прономеровано и прошнуровано. Отгледали сме си надеждата, че го заслужаваме. Убеждаваме се, че Бог ще ни погледне с добро око и няма да отвърне поглед.
Понеже пък сме и грешни – защото завистта е грях, виждаме спасителните сламки на другите, а не гредите, на които сме стъпили.
Когато Бог не помага, го виним, че не ни е разбрал.
Търсим го в момент на безнадеждност. Поемаме към него след откритието, че не сме съвършени, силни, способни на всичко. Откриваме го там, където не очакваме – в стара хартиена икона, останала от баба, в очите на просяк, в цигулката на уличен музикант, в параклис сред нищото. Бог живее в думите, изписани в църковен притвор: и най-бедният е дарител на храма – с труда си при строителството му. Той стъпва с първата крачка на дете, идва с искрена благословия и си отива в отсъствие на любов.
И е милостив. Не разбирам причините за болката, на която ни подлага – от разрухата на съградена мечта, от загубата на опора, от раздялата с приятел или ада от смъртта на дете. Когато свещеникът говори за Божията промисъл, търся по-прости думи за обяснение. Милостив? Да,да, разбира се – ще ме опровергае с глас, натежал от цигари и сълзи приятелка, загубила съвсем млад мъжа си. Но милостта наднича през пъстрите очи на дъщеря й – бащините й очи.
Животът ни върви по коловоза между „дай, Боже“ и „да не дава Господ“. Отправната ни точка е първият детски спомен за внушената ни връзка с него, а предполагаемата дестинация – покоят.
Молим се за здраве, когато го изгубим, за любов, когато я търсим, за деца, когато ни се обича много.
И с идентична страст и отдаденост се молим да ни отмине болест, самота, тъга и тишина.
Отправяме молитва при ново начинание, преди път, когато ни остават сетни сили преди върха или губим ориентир за завръщане. Молитвата не изисква много – убедена съм, че Бог е чул по-искрени думи от малкия родопски параклис, отколкото изпод златоглавите куполи на някоя катедрала.
Молитвата няма канон, въпреки изписаното през вековете. Тя идва от сърцето, не слугува на думите, допълва ги, оформя се чрез тях, диша доживот. Често тя се ражда от страх, а страхът действа като тор за липсата на вяра. Във вакуума от безверие анаеробно се развиват егоизмът, алчността, лакомията. Липсата на страх от Бога може да изглежда някому модерна, екзистенциално оправдана, но тя не възпитава в добро. Резултатите от половинвековен атеизъм са ясно видими…
0 Коментара