Да, знам, човешко е да се греши. Да, знам, очакването за моногамия противоречи на човешката природа, нищо не е вечно, хората имат нужда от разнообразие, живее се само веднъж и трябва да опитаме от всичко, щом не върви на едно място имаш право да си търсиш щастието на друго.
Тогава защо никой не започва връзка или брак с думите
„Ще сме заедно, докато не ме хванеш в крачка“,
а с „докато смъртта ни раздели“? И защо боли толкова много, когато установим, че сапуненият мехур на обещанията се е спукал от иглата на червилото по ризата или презервативите в дамската чанта?
Защото не живеем в анимационнен филм и не сме като Джери, който може да понася ударите на Том до безкрайност, да се смачква като ваденка, а после да се изправя и да продължава, сякаш никога нищо не се е случвало. Защото хората не са играчки и за да живеят, имат нужда да могат да се доверят на най-близките си .
И като казах „играчки“, нека ви разкажа за три деца, на възраст около година-година и нещо. Майката на първото дете го завела в стая с непознат човек и купища играчки, а после излязла. Детето се разстроило, разплакало се стреснато, но щом видяло непознатия човек, който му се усмихвал, веднага отишло при него. Избрало си играчка, подало я на човека и се заиграли заедно, а когато майката се върнала, то се гушнало в нея, зарадвано. И й простило за отсъствието,
защото знаело, че тя винаги се връща.
След като втората майка оставила детето си в стаята, то се шашнало, разплакало се безутешно и непознатият, който отново бил там, не могъл да го утеши. Детето взело една количка и я бутало напред – назад, плачейки, докато майка му не се върнала. Но щом се появила,
то я блъснало разгневено
и се държало, сякаш изобщо не иска да я вижда. Третото дете ни най-малко не се развълнувало от факта, че майка му го оставило при непознат. Не реагирало на оттеглянето й, но не обърнало внимание и на човека в стаята. Просто се насочило към играчките и се занимавало с тях, докато жената се върнала. Завръщането й отново
го оставило безразлично.
Има две общи неща между второто и третото дете. Едното – че нещо в общуването с възрастните и грижите, които са получавали, не е протекло по най-желателния начин, затова те твърде рано са научили, че предметите (играчките) са по-безопасни от хората. И второто – че най-вероятно, когато станат възрастни, ще поемат ангажименти за вярност във връзките си, които няма да могат да изпълнят. С други думи – изневярата ще бъде част от тяхното обичайно повтарящото се поведение. Да, да, помня, хората имат нужда да трупат опит, от разнообразие, да откриват себе си чрез другите, а и от малко неангажиращ секс също. Знам, че съм лошият вестоносец, но опит и себепознание ще трупа само първото дете. То ще експериментира, ще разочарова няколко партньори и на свой ред ще се разочарова от няколко. След това ще разбере какво търси и ще си припомни онова, което „с кожата си“ знае от първата си година – че
хората са ценни, че ангажиментите, които поемаш към тях, са важни
и неспазването им може да струва ужасно скъпо. Че предаденото доверие се връща като разрушителен бумеранг. И дори в зрелите си години да решат да сменят партньора си, те ще го правят щадящо, с достойнство, познавайки себе си и останалите участници в ситуацията, не заради мимолетен импулс.
Второто и третото дете обаче, в масовия случай, не трупат опит, а създават хаос – в своя живот и в този на хората, които въвличат. В някои случаи от самото начало се представят като мъже “не за една жена“ или „жена, която не можеш да задържиш“. И това е по-безопасният вариант, защото там от вратата си наясно с какво си имаш работа, макар много хора да са погрешно убедени, че истинската любов и постоянство може да промени това. В значима част от случаите обаче, порасналите деца от тази група ще бъдат чаровни, завладяващи личности, които ще накарат партньора си да се почувства
значим, важен, обичан, ценен… за известно време.
А после постепенно ще започнат да излъчват хлад, да трупат архив на всичко, което не е „както трябва“. И накрая ще се нароят закъснения, странни поведения, грубо, арогантно и дистанцирано държание, докато изневярата не лъсне. И щом видят смазания партньор, ще последват извиненията – „сбърках, нещата между нас не вървяха, мислех, че не ме обичаш, ти ме разочарова еди- как си, иначе не бих погледнал/а настрани“. И няма да пропуснат дебело да подчертаят как партньорът-рогоносец всъщност носи също толкова, ако не и по-голяма отговорност за нарушените обещания за вярност. После идва началото на новия цикъл от бурна любов, страсти, хлад и изневяра. Потърпевшите Джерита, „ваденки“ под тигана или чука на Том, прощават ли, прощават, понеже ясно виждат, че изневеряващият се мъчи и страда не по-малко от тях.
И не са далеч от истината.
Изневеряващят наистина страда и изпитва ужасна самота
заради неспособността си истински да се привърже към някого. Милан Кундера различава два типа женкари – лиричен и епичен (класификацията с пълна сила важи и за жените). Страстта на първите, казва авторът, е лирична – той търси в жената самия себе си, своя идеал, и всеки път се разочарова, защото идеалът не може да бъде достигнат. Разочарованието, което го тласка от една жена към друга, придава на неговото непостоянство нещо като романтично оправдание, и не една жена се трогва от упоритата им полигамия. Вторият тип женкар (изневеряващ) не влага никакъв субективен идеал в партньорите си, за това всички го интересуват и нищо не може да го разочарова – той/тя „кара наред“.
Лиричният изневеряващ е второто дете,
което плаче и отблъсква майката при нейното завръщане. Епичният – този, който не забелязва нито присъствието й, нито завръщането й. Да се откажеш от епичния изневерящ не е толкова трудно – той е относително еднопластов. Лиричните обаче спокойно изпиват живота на партньора си със сламка, карайки го да се чувства виновен, че не е могъл да удовлетвори идеала им.
Но защо е всичко това? Защото дали изневеряваш или не, опира до стил на привързаност – колко дълго можеш да задържиш в главата си образа на важния ти човек с всичките му силни и слаби страни и все още да е част от теб. Първото дете, което се радва след завръщането на отсъстващата майка, през цялото време е било сигурно, че тя ще се появи. То разполага с
лукса на сигурната привързаност, на базисното доверие,
че хората около него са добронамерени. За това успява да задържи в главата си образа на майка си като добро същество, въпреки че го е оставила за известно време. А в зрелите си години може да понесе факта, че партньорът му не е идеален, и все пак да продължи да го обича, да няма импулс да му отмъсти или унищожи заради дребните прегрежения в ежедневието. Нито лиричният, нито епичният изневеряващ обаче са имали шанса да се научат да пазят за дълго позитивния образ на близките. За това лесно се огъват пред ежедневните разочарования на съвместното съжителство. И вярват ли, вярват, че само ако намерят точния човек, нещата ще се получат и те ще спрат на едно място. Уви, не е толкова лесно, защото проблемът не е външен, а е в техния телевизор. Той е започнал много отдавна – с обкръжение, което по някаква причина не е откликвало на потребностите им и не им е помогнало да се научат да се привързват, да изпитват доверие и емпатия.
Никога няма да забравя думите на близка приятелка, омъжена за лиричен женкар. Тя каза: „Една сутрин го погледнах и видях – пак ме гледаше, сякаш не ме познава, като че не сме били заедно в родилното отделение два пъти, все едно съм непознат човек. И разбрах – започва се отново“. Тази жена беше издържала
седем цикъла на изневери и преоткривания.
В името на какво е отделен въпрос, който не е по темата. Да се бъркат хората с играчки е поведение, което се връща като бумеранг. Все пак, да хвърли първия камък онзи, който никога не е предавал нечие доверие.
0 Коментара