Да си жена в оригинал значи да не си свободен човек. Може да не ви харесва, може да го отхвърляте, но е вярно. На мен не ми харесва, затова – по примера на Чехов – цял живот изстисквам от себе си роба капка по капка. Мъжете, в по-голямата си част, също са роби – нека не се заблуждаваме. Но имат куп биологически и исторически предимства. Едно от тях е луксозната възможност да философстват. А колко жени философи познавате?
Епиктет e бил роб и философ. Един от колосите на школата на стоицизма. Родом от малоазийска Елада, заробен в Рим и после освободен, учител на императорите Адриан и Марк Аврелий. Именно в робството той се е научил да бъде свободен. Най-важното послание в неговите “Дискурси” звучи така: “Има само един път към щастието – да престанеш да се безпокоиш за нещата, които не са подвластни на волята ти.” Размислите му до ден-днешен са любими на онези, които имат всичко (всичките пари и власт, всичките наслади и обожание на земята) и които все пак си дават сметка, че това “всичко” е извън контрола им. “Ако се стремите с всички сили към онова, което не е ваше, изгубвате това, което е ваше”, твърди Епиктет. Но значи ли тогава, че трябва да се откажем от нещата, които от дъното на сърцето си желаем? Не. Дори напротив. Просто вместо да ги взимаме насериозно, по-добре да си играем с тях. Сякаш играем на война или – понеже сме жени – на дама.
****
Наблюдавала съм как мъже играят тенис, или пък футбол, бридж-белот, табла… Те – за разлика от повечето от нас – играейки, забравят за всичко друго. Умеят да се концентрират изцяло върху играта. Останалият свят престава да съществува. Могат да посветят цял следобед на траекторията на една топка или на две зарчета, да горят, ликуват и изстрадват съвсем автентично пораженията и победите си. А после, когато играта свърши, топката или колодата карти остават захвърлени някъде и нищо не значат за хората, посветили им само допреди малко толкова часове и емоции…
Ето така трябва да се отнасяме с най-ценните за нас неща – с безразличие, учи Епиктет. Да играем за тях, да се борим, но да не ги превръщаме в своя идентичност. Не разчитайте на клетвата на половинката си да ви обича до гроб; не очаквайте, че любимата ви работа ще съществува винаги, че здравето ви няма да ви подведе или талантът ви няма да се изхаби – “защото ваш господар е онзи, който контролира това, за което копнеете”, предупреждава стоикът. И тъй като не можете да контролирате одобрението нито на майка си, нито на детето си, нито на шефа или клиента си, остава ви само едно – да овладеете собствените си възприятия за ситуацията. Нищо не може да ви уязви, ако не му дадете силата да ви уязви. “Роб е този, който не умее да владее себе си”, гласи най-известната сентенция на Епиктет.
*******
Жените като цяло не ни бива в игрите
И в безразличието. И в иронията. Но много ми се иска да се научим да ни бива в мира. Мир обаче не значи спокойствие, както по инерция често си мислим. По-точно не е само спокойствие. “Мирът е спокойствие, безстрашие и свобода – взети заедно”, според любимото ми определение на Хариет Рубин (“Принцесата”, изд. Кибеа).
За да постигнеш мир, трябва първо да си се сприятелил с войната. Мир е моментът между две битки, когато душата си почива насред бурята, в самото лице на опасността. Мир е трептенето на тетивата, след като стрелата я е освободила от напрежението, поемайки към мишената. Мир е чувството след върховно вълнение, мигът на пълнота, когато усещаш стойността на това, за което си се борил – в този миг всички грижи на света изчезват. Мирът е да разпознаеш какво точно и какво наистина искаш. Но и какво не искаш. Мирът е да гледаш към целта така, както се наблюдава звезда нощем – очите е нужно да се взират малко встрани. За да не може светилото да те заслепи.
**********
Войната и мирът са в същата взаимосвързаност като войната и любовта –
не могат едно без друго, само заедно създават равновесие. И електричество. Те, като всички неща, които наричаме проблеми, са просто полюсите, между които се създава необходимото за живота напрежение, както внушава Херман Хесе в “Игра на стъклени перли”. Конфронтацията е съюзник на мира, така както уязвимостта е източник на сила. Нима не знаем, че жените по природа сме майсторки в съчетаването на противоположностите? Само че рядко си даваме сметка за това. А най-голямата ни сила идва, когато се освободим от онова, от което сме се срамували. И превърнем този някогашен страх в днешен източник на гордост.
По концепция този текст, както и темата на този юбилеен брой, трябваше да е за “вечната жена”, за нейната иконичност и символика – асоциация с респектиращата 70-годишнина на “Жената днес” и неугасващата виталност на списанието ни. Мислех да опиша трите хипостаса на “вечната жена” в колективното подсъзнание – на майката, девицата и старицата. Да добавя, че майката и девицата са двете страни на една и съща монета – дали тя ще е Богинята Майка на езичниците, или Дева Мария на християните, все е покровителка на плодородието, природата, дома и космоса, а старицата е просто нейно продължение, олицетворяващо вечния цикъл и кръговрат “живот-смърт”. Нямаше как да пропусна и четвъртото проявление на “вечната жена” – Грешницата, била тя Лилит, Странстващата блудница на Вавилон, Мария Магдалена и всички “паднали ангели”, които отколе населяват женския свят, за да възхищават и смущават едновременно човечеството…
Само че текстовете имат свой живот. Те са
дишащи организми, оживели скулптури на Пигмалион,
които не се поддават на дресировка и винаги са готови да изненадат авторите си. Затова и в крайна сметка пак се получи текст за свободата – тя, очевидно, най-много ме вълнува кармично и най-малко ми се отдава. “Свободата, Санчо, е на върха на копието” – тази прословута реплика на Дон Кихот е толкова повтаряна през последните столетия, че чак се е превърнала в клише. Не съм сигурна обаче, че всички разбират докрай какво точно е искал да каже Сервантес: за свободата трябва да си готов не само да бъдеш убит, но и да убиваш. И това не е единствено метафора. Това, на 44, продължава да ми звучи страшновато. Може би ще е така и на 70? Вечността, струва ми се, дами, се намира на една фраза разстояние.
0 Коментара