Преди малко дочух тази песен по радиото – милите, жизнерадостни Бийч Бойс. Страхотно мото за целия ни съвместен живот – „Един бог знае”, т.е. хем уж някой там горе знае, хем е мистерия.

background-163456_960_720

Точно в момента съм ти ядосан за нещо, което, честно казано, не помня какво е. Само знам, че за милионен път седя и се чудя как така се събрах с теб, как от всички, единствено ти успя да ме накараш да се кротна, да се откажа от прекрасния ергенски триъгълник „работа – кръчма – квартира” и да стигна до ситуацията, в която в неделя сутрин мия чинии, търся единия чорап на дъщеря ни и правя закуска, без да съм махмурлия.

Не отричам, че началото беше ударно – първи работен ден в нова агенция, стрес, още не знам кой ми е шеф и кой не и изведнъж на вратата се появяваш ти – с бутилка водка в ръка, един кашон чашки за шотове и пневмония. Усмихнато ми подаде кашончето, представи се и каза, че има още 50 такива за носене и не е зле да се включа, защото самата ти тежко не можеш да носиш и след малко ще припаднеш от температура.

Най-джентълменски поех бутилката водка от ръцете ти

(за да не се счупи, ако наистина ти прилошее чак толкова), после се включих в носенето и докато мъкнех 4 етажа без асансьор кашоните, се чудех що за човек трябва да си, за да отидеш болен на работа и да си щастлив при това. Е, 14 години по-късно все още не знам отговора на този въпрос, макар да съм видял да го правиш десетки пъти. Така де – „един бог знае защо”.

После започнахме работата заедно и всеки ден се учех на нещо от теб, дойдоха разговорите по палавото, всемогъщо и съдбовно ICQ, което знаеше как да не се изчервява през деня и да е мълчаливо вечер, за да можем да се радваме един на друг, след като си тръгнат колегите. Неусетно се появиха изпращането до спирката, прибирането по малките часове, създаването на пътеводителя

„уикенд в малките семейни хотели в Банкя и околностите на София”,

както и усещането, че всичко това прилича на тайна, но истинска  връзка.

Признавам си честно, в началото си мислех, че няма да продължи дълго, че е делнична еуфория от новото влюбване и едва ли ще е за повече от, хайде да кажем, година. Доста наивно от моя страна. Години по-късно научих, че си казала на майка ми: „Още когато се запознахме, разбрах, че това е човекът, когото съм търсила, и няма да се откажа от него”. Може би сега е времето да ти благодаря, че не се отказа, макар че един бог знае защо не го направи.

Като се замисля, все още не мога да разбера почти никоя твоя постъпка, толкова са извън подредения ми, логичен начин на мислене. Казват, че е, защото ти си Близнаци, а аз съм Дева, но подозирам, че просто така трябва да бъде, за да можем да сме заедно. Точно това “неразбиране” ми позволява да съм ти ужасно ядосан и в същото време да искам да те прегърна, защото вярвам, че не знаеш какво си казала или направила и какво е довело до моите нерви. Просто така ти е дошло в момента, емоциите, както винаги, са те завладели и си пуснала атомна бомба, за да се отървеш от мравките, а после гледаш невинно и се чудиш къде са хората. Първите 8-9 години ти се връзвах, но сега го правя по-скоро, за да не си мислиш, че не реагирам на думите ти.

Това си ти, такава беше и когато се запознахме,

това беше част от онези невидими неща, заради които се влюбих в теб и един бог знае защо, не искам да променяш.

Като казах “промяна”, и се замислих за всички промени, които изтърпяхме. В работата, в начина на обвързване,  в броя на членовете на семейството и дори на здравословния статус. 5 години работихме и живеехме заедно, което според мен се брои поне за 80-о ниво обвързване и е равно като часове на 20-годишна връзка. Добре де, може и по-малко, но така ми се струваше тогава,

все пак 24/7 с един човек наистина може да бъдат тягостно понякога

От друга страна, може би това ни научи как да бъдем заедно, помогна ми да те опозная и на фона на този интензитет в общуването ни да разбера мога ли да бъда с теб „в добро и зло, докато смъртта ни раздели…” и всички тези клишета, които има във филмите. Ако досега не си разбрала – мога (поне засега, не се отпускай).

Беше хубава, малка, бутикова сватба. Ти в бяло, аз в бяло, любимата ни музика, само най-честните приятели и скъпи роднини. Не мога да забравя и непрекъснатите опити на сервитьора да пробута чалга, защото нашето не било музика и как можело, млади хора, такава красива двойка, а “една чалгичка да се развълнувате не пускате”. Един бог знае как успяхме, но сме си същите, нали?

background-313515_960_720

Не, няма как да сме, имаме дъщеря. Още преди да се роди, вече ни беше променила. Когато ти влезе за задържане 3 месеца преди термина, разбрах какво е страх и колкото да е странно – самота. От работата отивам в болницата, а ти там лежиш, уплашена, не приличаш на себе си, гледаш ужасии, които после ми разказваш и от които 8 години по-късно не си се отървала, а аз трябва да се усмихвам успокоително и да ти вдъхвам сили. Следват 10 километра  с градски транспорт, за да се прибера вкъщи и да бъда като робот без захранване. Не ми се правеше нищо, просто седях на един стол и чаках да се напия или изморя достатъчно, за да заспя. Защото бях в един празен апартамент, в който нямаше теб, нямаше я скритата в теб “точица”, но имаше много мисли и страхове за това дали ще се роди и оцелее тя, ти, аз, ние.

После дойде онази нощ, в която 1 месец по-рано ти роди,

но не ни дадоха детето, защото трябваше да го спасяват. В очите ти видях собствената си паника, умножена по безкрайност, но трябваше да бъда силният, мъжът, да имам вярата, че съм вече баща и да ти предам поне малко спокойствие, за да не се разпаднеш. Цялата тази едва крепяща се поза на увереност за малко да се разпадне, когато в 3 часа през нощта ми се обади и каза, че са я отнесли на някакво неизвестно за теб място, за да се опитат за последно да направят нещо за нея.

Точно тогава, събрала незнайно откъде сили и разум, си поискала дъщеря ни да не бъде просто номер, а си казала, че има име и си я кръстила на мен. Без да ми кажеш, без да го обсъждаме, без да го обмислиш.

Не заради името, заради вярата в мен ти благодаря,

заради тази безумна мисъл, че точно моето име и това, което е то за теб, ще спаси детето ни. Един бог знае защо си го направила тогава, но това твое решение проработи, защото 26 дена по-късно я взехме в ръцете си и тя ни усети за първи път.

Вече 8 години ти не искаш да я пуснеш от тази първа прегръдка и да си призная, разбирам те, но все пак аз съм бащата, спокойният, разумният и затова са всички скандали, когато прекалиш с предпазването. Все още виждам страха в очите ти, но е време да разбереш, че за да порасне, трябва да й оставим въздух. Също така, за да стане човекът, който искаме, трябва да и покажем, че и ние съществуваме като отделни личности, не само като родители.  Не можем да искаме да е себе си, а пред очите й ние да сме само родителите, които не се забавляват, нямат самостоятелни интереси и постижения, и ходят на работа, само за да й осигурят детството.

Ти си перфектната майка, аз идеален баща,

но помниш ли кои сме всъщност? Съзнавам, че трябва да направя нещо, за да виждаш онзи висок и слаб младеж, който ти помагаше да пренасяш кашони с чаши, който ти поднесе станиолов пръстен и за когото се ожени, без дори да се замисляш (о, беше го решила и обмислила отдавна, само дето аз не го знаех). Защото аз все още виждам и булката в бяло, и смеещото се момиче под дъжда на път за някаква хижа на Витоша, все още сутрин виждам жената, от която научих толкова много неща и може би най-важното: как да обичам.

Знаеш ли, тази песен на Бийч Бойс е страхотна. Все едно аз съм я писал. Заслушай се и ще чуеш колко простичко са казали това, което непрекъснато се чудя:

God only knows what I’d be without you.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара