Анахид Чальовска току-що издаде първата си стихосбирка „Между изгрева и залеза“. Стихотворенията, които ви представяме, са част от нея.
Анахид има собствена фирма за преводи. От около година започва да се увлича и от фотография. Смята, че разходката сред природата, или начинът, по който човек успява да улови момент или емоция в кадър, са вдъхновение и „платно“ за нови стихове. Разходете се и вие с нея!
РАЗЛИЧНА
Будилникът подгонва тишината.
Настойчиво напомня за часа.
Прокраднали се сенки по стената
пролазват и безформени растат.
Денят е тук. Пореден и известен.
Паважът вън е пак един и същ.
Ухае въздухът на диви кестени,
а облаците бременни са с дъжд.
Прекрачвам прага. Улицата стара
повежда в същия отъпкан път.
Във прашното око на светофара
се вглежда ежедневно-сив светът.
Изпраща есента последни птици.
Звучи прощалният им многоглас.
И този ден на другите прилича.
Различна само станала съм аз…
ТЯ
Тя пристига и тръгва бездумна;
без покана, известие, знак;
безпощадна и страстна, и блудна,
стъпва нагло на нашия праг.
Тя вода е и въздух, и огън.
Тя съгражда и срива до пръст.
Тя е с Дявола в сговор и с Бога.
Тя окриля и разпва на кръст.
Нея търсим и денем и нощем
да засее в нас крехкия кълн;
и я искаме – още и още,
и лелеем в молитви насън.
А тя идва и тръгва бездумна,
без сценарий – изтъркан и нов –
ураганно-стихийна и лумва.
Тя – със простото име „Любов“…
ЩАСТЛИВИЯТ ЗАР
Зимното утро в мъглата наднича;
бавно подмамва деня като стръв.
Жадно го чакам. Дори непривично
кипва във вените моята кръв.
Вдишвам от въздуха с пълни дробове.
Гледам как тихо се стеле снегът.
Къщи обвива в прегръдка любовна.
Бял и пречистен изглежда градът.
С мънички крачки проправям пъртина.
Всяка от тях е победа за мен.
Смело напредвам и ставам по-силна –
слънце огрява мъгливия ден.
Пълня със вяра и обич душата.
Жива се чувствам – най-ценният дар.
Няма от мен на света по-богата.
В мойта ръка е щастливият зар.
ПРИВЕЧЕР (ПРЕЗ ОКТОМВРИ)
Подскача слънчевият лъч игриво
по сводестите покриви в града.
Листата, жълто-златни, като пиво,
на клоните одеждите предат.
Намига тайно там мансарда стара
с око – прозорец, скрито под бръшлян.
Разсипва есен свойте пъстри багри.
Паважът цял със шарки е застлан.
Изписква остро в улицата клаксон
и хората, умислени, вървят.
На делника в забързаната ласка
потънал всеки е във своя свят.
А слънцето щом бавно се прибира
в небесния червено-син сайвант,
изпраща го и тиха песен свири
единствен уличният музикант.
ЕСЕННО МОРЕ
В тези есенни вечери дълги,
притаени във залива кротко,
спят, положили в пясъка хълбок,
уморени рибарските лодки.
Във скалите, разпенили гребен,
синьо-черни се плискат вълните.
Над брега, тъй грижовно приведен,
корморани високо прелитат.
Здрачът гали притихнали къщи.
Нежни пурпурни багри разлива.
Струйки дим от домашни огнища
грациозно снагите извиват.
Идилично се гуши селцето.
Дъх се носи на сол и на есен.
И затопля дълбоко сърцето
на морето приспивната песен.
СТАРЕЦЪТ СЪС СИНИТЕ ОЧИ
Той стоеше подпрян на стената в студа,
със отпуснато чело и хлътнали скули.
Като с мечешка лапа бе стъпил гладът
на лицето му тънко. Дъждът беше жулещ.
Безпощадно отхапвайки къс подир къс,
немотията ръфаше стареца стръвно.
Цял превит в изнемога под тежкия кръст
ми протегна треперещи пръсти, безкръвни.
И тогава видях тези сини очи
със засъхнали сълзи в дълбоките бръчки.
Самотата, стаена там, няма, мълчи
и отеква бездумно във градската глъчка.
Със пресъхнало гърло подадох му хляб
и му казах: „За тебе е целият, Дядо!”
Той пое го, невярващ, съсухрен и слаб.
Аз почувствах, че даже на мен ми присяда.
И за миг беше погледът тъй озарен –
светлинка бе видяла душата нещастна.
Беше слънчев за него дъждовният ден.
Бе усмихнат, нахранен… преди да угасне.
ТАБУНЪТ
Балканът не спеше. Планинският хребет
кървеше във залеза огнен ранен.
Отекваше тропот. Земята потрепна.
По склона препускаха диви коне.
Летяха надолу по-волни от вятър,
безкрили, размахали сякаш крила.
Рисуваха вихри със гриви развети
по лъскави черно-кафяви тела.
С петно на челото, преливащ от сила,
табуна предвождаше младият ат.
A редом до него красива кобила
го следваше вярно в среднощния хлад.
Тя носеше мъничко конче в утроба.
Заченато беше с любов, в свобода.
Със същия, може би, белег на лоба –
онази голяма, щастлива звезда.
0 Коментара