На 83 години си отиде трубадурът на виното и любовта, един от най-лиричните български творци, Евтим Евтимов, който казваше: „Любовта и поезията са едно и също!“. Поклон, поете!

evtim

***

Бъди в живота ми като калинка,
излитнала от топлата ми длан
към някоя звезда под свода синкав,
в която винаги ще бъда взрян.

Бъди една светкавица голяма,
която нощем пада върху мен,
душата моя да превърне в пламък
и всяка нощ да светя като ден.

Бъди и грешна ти, бъди и права,
бъди и с гневни, и с добри очи,
но остани си всякога такава,
дори когато ми горчи.

Горчива обич нека ме опива.
От старите винари още знам,
че истинското вино е горчиво.
За подсладено няма да те дам.

***

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх…
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

***

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз – по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка – песен, а от песен – мъка
и аз не зная как ще издържа.

***

И ако ти не съществуваш още,
аз мога утре пак да те създам
от болката на тези дълги нощи.
И няма повече да бъда сам.

И пак ще имам радости и срещи,
небе открито, птици и море…
Човек живее в името на нещо
и трябва пак за нещо да умре!

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара