Мие си косата на уличната чешма. Опърпано подобие на мулат, чиято ирония към нормалното прави пицата ми още по-вкусна. Ям морно на нечист тротоар, близо до гара Термини, където депозирах огромния сак, който домъкнах от летището – мускулите и ставите ми ридаят, защото разстоянието беше за още един полет.
Чувствам се най-щастлив на улицата, когато се блъскам в тълпата, псувам шофьорите, шегувам се с минувачите…
Уилиям Уортън, „Художникът“
Трябва да открия квартирата си на via Trastevere и прекъсвам банята на младежа, за да искам упътване. От устата му бликва средиземноморски хилеж, защото стърча доста над мократа му глава. Иска цигара. Предлага ми да попушим заедно. Пак ми се смее, когато му казвам, че 2 седмици ще уча италиански език тук. Той продава хашиш. Вади от джоба си. Напомням, че търся… „Някои неща са по-приятни от други”, прекъсва ме и става да ме изпрати. Свива, докато вървим по via Nazionale. Пушим пoд сянката на тежката порта на малка базилика и се разделяме, радвайки се, че не сме си казали имената. Иска да ми подари хашиш, но добре, че не взех. Рим сам по себе си се оказа най-приятният наркотик.
Улицата, която издирвам, започва от мост „Гарибалди”. Оттам започва и любовта ми към този град. Не толкова заради чутовната гледка към острова-лодка на Тиберий, а заради пластмасовите бутилки и футболните топки, които играят в реката. Туристите снимат зеленината и шикозните магазинчета по поречието на Тибър. Никой не смее да снима другата истина. А това е то Рим.
Възхитителна ароматна мизерия
Сред също толкова завладяващи монументи. Но те са безцветни, ако не се осмелиш да участваш в спонтанната възстановка на онази порочна империя, за която сме чели в старите книги.
Trastevere е най-подходящият квартал за това. Най-одухотворената и сантиментална част на италианската столица. Когато варварите нахлули в Рим, нашите хора били изтласкани тук, отвъд най-значителните храмове и богатства. Ето защо всеки истински римлянин е пристрастен към квартала, който следва извивките на реката, набразден от тесни шарени улички с олющени сгради и висящи простори с пране, опънати между два покрива. Под тях сергии във вид на чаршафи, схлупени пицарии, където те черпят второ парче, ако първото те е омагьосало (а това няма как да не стане) или ако омагьосаш пицаря, уютни дървени барове, в които обаче никой не сяда – паветата са още по-привлекателни.
Най-популярният площад тук е Santa Maria di Trastevere, любима сцена на пътуващите артисти. Три дни поред един случаен Алесандро ме води там, за да гледам акробатичните изпълнения на двама мускулести чилийци. Осъмвам без него, защото след редовната си програма те пеят за любовта, смъртта и хубавото преди нея (освен любовта) и аз не успявам да се отделя от земята, гласовете им, лепкавата си чаша.
Защото това е вкусът на живота. На моя Рим
Той е свърталище на темпераментни духове, облечени в мърлява плът, които все още правят всичко на улицата. Улицата е всичко: легло, пепелник, театър, игрище, танц, песен, парфюм, картина, манджа, скандал, комплимент, съзерцание, опиат, свобода… Улицата така е опитомила хората, прекрачили Вечния град, че и с дворцови обноски да си, няма как да не се подчиниш на нейния лукс. Той всъщност е най-истинския, наситен от нехайни и дистанцирани погледи към всичко онова наречено да е лукс.
Сложи кецове, изсулени панталони и нещо като фланелка. Викни, че си гладен. Ще ти благодарят за това. Изяж пицата си, полята с urban дима от прехвръкващите моторчета (най-разпространеното возило в Рим), седнал върху парапета около внушителния Pantheon, каменните пейки или фонтаните на piazza Navona, полегнал на Испанските стълби сред азалиите. Не чакай да се запознаеш с околните, говори. Може даже да си говориш и пееш сам. Даже е задължително. Както и да си хвърлиш фаса където си искаш. Ако искаш споделена любов с Рим.
Училище Leonardo da Vinci е скучновато – компенсирам липсата на особен дух в англосаксонската група с протяжната passeggiata привечер. Без да усещам, че съм сама. Защото най-върлите участници във възстановката са превърнали всички площади и паметници в нощни локали. Небрежно са се разхвърляли, бърборят на всички езици, шумят и пият вино във фини кристални чаши сред фасове, хартийки от пица, пластмасови останки от сутрешно капучино или следобеден сладолед.
Рим наистина не е само в монументите. Той е в
един старец, който рисува с тебешир на тротоара
последната мечта на нощта си; в една ритмична бабичка, която продава танца си и печели много повече от жена в розова рокля, продаваща красотата си, седейки върху сандък. И още: гид на кокили, усмихнат цигулар без нос, тромпетист със сгъваема къща, влюбена двойка, която свири на чаши, нито един просяк без куче, нито един площад без просяк и 10 големи негърчета, които пробутват безобразия на безобразни цени, мимове с бутафорни одежди край лъскави магазини, където също не можеш да се разминеш без финт.
А си представях романтичен и лигав град, пълен с изискани хора, разхождащи се по блестящи пиаци. Нищо подобно. Рим е извън Европа. Не е и във времето. Приветлив кръг от ада, в който Господ си пуши цигарата и му е все тая, че съгрешаваш на стълбите пред някоя църква – че пушиш, че пиеш, че се целуваш с някого, когото утре ще си забравил… Единствената му заповед е да откриеш красотата в мизерията.
И своя фонтан сред стотиците
Там, където потапяш съзнание във водата, в книга или тетрадка. И няма значение кой си, какво си. Не избираш с кого да общуваш, а се плъзгаш в случайността, която тук е така щедра. Не мериш праха, призрачното, опасното – дори късно след полунощ. После поемаш по тъмна улица към медни звуци и светлини, за да откриеш онзи площад, на който на римляните (най-вече на тях) не им омръзва да седят на земята в кръг и да се възхищават на хубавото преди смъртта. Влажни, ухаещи на река, пещ, тютюн, Dolce&пот, с искрящи зъби и бълбукащи думи в тъмницата, без часовник в сърцето.
Много е трудно да не поплачеш край калчото в Тибър, когато в твоето дойде време за обратния самолет. Така става винаги, когато се оставиш да бъдеш опитомен.
0 Коментара