Не съм Шърли Маклейн, не съм дълбоко религиозна, не съм изминала целия Ел Камино, нито последните километри до Сантяго де Компостела на колене. Хора, нищо от тези неща не съм. Аз съм просто Ева, една българска жена в така наречената зряла възраст. Имам собствен малък бизнес с топ уреди за отслабване, подмладяване и освежаване, който създавам постепенно от 7 години. Някои от приятелите ми се смеят, че имам гащи с перка, защото все нещо върша, опитвам нови и нови неща.
Сега, когато се върнах от моето зимно Камино, всички ме питат защо тръгна,
не е ли жив мазохизъм да извървиш 15О километра в сняг и дъжд?
Обяснявам. Усетих, че съм започнала да цикля, направо да се задушавам от цялата безнадеждност около себе си. Батериите ми клонят към нулата. Една сряда в края на януари си казах: „Ако веднага не направиш нещо, просто ще гръмнеш!”. И понеже си имам номер в живота – веднъж в годината да си проветрявам главата и душата с екстремни пътувания, започнах да мисля накъде да хващам този път. Помня, че така тръгнах за Мачу Пикчу, за базовия лагер под Еверест, за Антарктика. Реших сега да намеря нещо като за 2 седмици.
Нещо, което да ме извади от обувките на клишетата.
Изпробвано е – работи. Винаги се връщам с нови идеи и нова енергия. Отдавна си мислех за пътя Камино. Вярвах, че поне веднъж в живота си трябва да тръгна по него. Исках да се пробвам. Вярно, не е толкова екстремно като Еверест и Патагония, но си е изпитание на духа и волята да крачиш стотици километри, без да спираш, без да се отказваш. Така имаш много време да си мислиш. Сигурна съм, че някой ще се възмути, когато прочете, че за мен това е духовен, а не религиозен път. Кой ли пък знае къде точно е границата? Сега аз разказвам за моето Камино, нали така? Всеки има право на своето Камино.
Щом взех решението, веднага започнах да търся туристически фирми. Изпратиха ми оферти, от които направо ми се зави свят. Тези хора да не си мислят, че рия парите с лопата. „Е, казах си, Евче, оправяй се сама, моето момиче. Както обикновено”. Отне ми около два дни да сравня цените, да направя всичките си резервации за доста по-малко пари. Купих билет до Мадрид за 250 евро. Ясно ми беше, че нито имам време, нито сили за 780 километра, колкото е целият Камино. Затова реших да тръгна по френския път, но от Испания, от градчето Сария.
Малко съвети от блондинката Ева
Когато си правите маршрута, първо проучете релефа на участъка от пътя, който сте си избрали. Можем да искаме да сме световни шампиони, но не сме. Моля, съобразявайте се с нивото на физическата си подготовка. И още нещо – не забравяйте, че едно е да изкачваш 15 километра, друго е да вървиш по равен терен. Първото ти отнема време колкото 25 километра по равното. И пак да напомня – не се изхърляйте! Не е зле преди тръгването да подготвите мускулите и ставите си за по-продължително натоварване, за да се предпазите от травми. По-дълги разходки поне 10-ина дни преди пътуването със сигурност ще са от голяма полза. Добре е да правите 15- минутни ежедневни упражнения за укрепване на гръбните мускули, защото дори раницата ти да е 5 килограма, като я носиш по цял ден, болките в раменете и гърба не ти мърдат. Все едно си носил слон.
Много съм добра на съветите, но както стана ясно, не спазих повечето от тях. Но така или иначе, разпределих преходите така, че да ни се падат по около 25 километра на ден. Прогнозата е приемлива, екипировка си имам, значи в събота летя. Добре излетях, но какво се случи, когато стигнахме до Сария. Познайте! Сняг се сипе на парцали, не се вижда на една ръка разстояние.
Е, като съм се хванала на хорото, ще го играя. Няма отказване. Всъщност Господ ми прати този сняг. Обичам снега, обичам да карам ски, но преди две години си прецаках коляното и ето, че направих
първото си Камино откритие – много ми е готино да вървя в снега.
Чувствам се напълно сама със себе си, любувам се на природата и се опитвам да се погледна отстрани. Почти чувам как баналните клишета на ежедневието се пукат и падат на пътя. А аз продължавам. Като се върна, непременно ще го правя и в България. Не е героично, но наистина след връщането, два пъти си организирах зимни преходи на Витоша. Нашите планини са толкова красиви, къде съм гледала досега?
Пак казвам – добро начало. Към него се прибавиха още плюсчета. Първата вечер сме единствените гости в хотелчето. В барчето седят група мъже. Местни са. Зяпат ни, докато пием по чаша вино, хапваме набързо и се качваме горе. В стаята направо тракам със зъби. По-студено е, отколкото под Еверест. В 2 през нощта ставам да видя дали снегът е спрял. Под прозореца ми е спряла кола, някой от бара е излязъл специално, за да напише на заснежения й капак „гуапа”, което ще рече красавица. Е, предпочитам да си мисля, че това е само за мен. Готино е.
Да не забравя цените за спане. В алберго (специални спални за пилигрими) нощувката е до 6 евро, а в хотелите по 3-4 звезди от 30 до 50 евро. Имам сезонен проблем – почти нищо по трасето не работи.
Аз съм извънсезонна. Избирам хотелите.
И без друго, щом не съм ходила в предната част на пътя, нямам право да спя в алберго.
Оттам нататък като че дните се сливат в един дълъг снежно-дъждовен ден, в който крачим и крачим. Внезапно на пътя изниква един човек, който събира дарения за състезания на инвалиди. Изпълнен с достойнство пише името ми в квитанция. Казвам: ”Няма нужда!” Той упорства, че има, защото всички имена на дарители се изписват на стадиона и през цялото състезание хората ги виждат.
Всяка вечер имам магически ритуал – лекувам мехурите и новите мазоли по краката си. Имам чувството, че най-много пари изхарчих за лепенки със силикон. Моите чудесни втора ръка обувки, които съм разходила по половината свят, дадоха тотална фира. Всеки ден мокри, всяка вечер сушене и накрая са като гипсови отливки – не мога да ги обуя. Няма как, купувам си испански и бодро продължавам да крача.
Прекрасни малки градчета, изумителни катедрали,
красиви спретнати къщи, пред тях – хубави коли. Хората непрекъснато работят – гледат добитък, имат градини. Безумно любезни са. Като се опитам да кривна от пътя, обозначен с мидата (символ на Камино), веднага от прозореца се подава някой и любезно маха в правилната посока.
Както вече разбрахте, много съм силна по съветите. Този е напълно изстрадан. Носете си 1 чифт високи туристически обувки, 1 чифт туристически маратонки и задължително 1 чифт много меки и широки обувки тип пантофи или UGGS за вечер. Нали запомнихте, аз бях само с 1 чифт, който се гипсира и го зарязах по пътя.
Всички ме питат много ли беше трудно, как издържа. Според мен най-трудното е чувството, че сам си го причиняваш и няма кого да обвиниш за мъките си. Съжалявам, но трябва да разкарам героичния си ореол. Практически по пътя Камино няма много проблеми освен физическото изтощение. Навсякъде има много храна, вода и аптеки. Не носете много багаж. Колкото и да съм опитна, винаги ми остава по някоя неизползвана блуза, която съм мъкнала без причина на гръб.
Както за всеки път в живота,
внимателно си подберете хората,
с които тръгвате. Добре е да сте в приблизително еднаква физическа форма. Ако непрекъснато чакаш някой да те настигне, а после да се притесняваш, че бавиш групата, това ще ти скапе настроението със сигурност.
Стигаме малко селце, даже не му помня името. С испанския до края си оставаме на Вие. Виждаме църквичка, знака на мидата и влизаме. На масичка ни чака печатът, с който трябва сами да подпечатаме паспортите си на пилигрими. Поне по 2 печата на ден, ако искаме накрая в Сантяго де Компостела да получим специална диплома. Но за края и наградите – после. Сега да продължаваме по пътя. Сядаме да хапнем. Ммм, отново тази странна супа, в която плуват жилави зелени листа, цамбуркат се боб и картофи. Всъщност с повече чили в живота всичко се оправя. За храна извън сезона си предвидете по 10-20 евро на ден.
Срещаме група японци, традиционно засмени до зад ушите. Пътят понякога остава съвсем пуст. Супер! Точно това ми трябва – да остана съвсем сама, никой и нищо да не тропа и шуми в мислите ми. Звънят ми от офиса – няма някакъв проблем. Всъщност съвсем умишлено съм си купила испанска карта и никой не знае номера освен дъщеря ми, хората от офиса и годеникът ми. Който впрочем след края на Камино ще ме чака в Мадрид. Но както и да е, обаждането отново като ластик на прашка ме връща в ежедневието, в проблемите. Усещам, че на 5-ия ден някак са започнали да ми изглеждат много по-дребни, като през обърнат бинокъл. Е, значи сме на път да постигнем целта.
Да не забравя да ви кажа, че
Камино е напълно безопасно място,
добре охранявано. Най-голямата опасност, която те дебне, са мазолите. Края на деня краката вече ме болят, слонът на раменете ми си е още там. Е, остават още 15-ина километра до Сантяго. Най-после стигаме хотела. Оказва се, че не работи. Звъня с моята испанска карта и ми отговарят, че няма клиенти и са затворили, но могат да ме закарат до другия си хотел на 3 километра встрани от пътя. Всъщност не, обаждам се в Сантяго за такси, идва да ни прибере. Най-после душ и легло. На сутринта съм желязна – връщаме се обратно до мястото, от което ни взе таксито, и честно и почтено изминаваме пеша 15-ината километра.
Най-накрая стигаме заветната цел – Сантяго де Компостела, офисът на Камино е точно до катедралата. Питат ме каква диплома искам: религиозна, духовна или туристическа. Мисля кратко – не е религиозна, защото аз съм православна и не съм чак толкова религиозна. Не е туристическа. Да, искам духовната – моето Камино е духовен път.
Километрите, които извървях, със сигурност не са нито подвиг, нито рекорд. В момента толкова мога. Но от друга страна, на всяка цена ще стигна до Финистере на морето. Е, точно там видях надписа „Краят на света“. Това е била интелектуалната граница на познатия свят. Съветът ми е – непременно идете и вижте. Кръстът на носа, откритото море и усещането, че си заслужил да видиш всичко това.
Вече съм виждала такъв надпис в Патагония. И тогава ми светва червена лампичка – не мога ли да обиколя по света всички места, където пише „Краят на света”? Страхотен проект, пък така ще си разширя и границите на моя си свят – света на Ева.
Както и да е – това догодина. За тази изчерпах лимита за пътешествия и зареждане на батериите. Очакват ме Мадрид и Питър. Годеникът ми е долетял специално, за да празнуваме 14 февруари заедно. Е, това вече е друга история. Тя е за шампанско, цветя и други глезотии.
0 Коментара