On The Road. Или дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет I
Националните паркове на Щатите. Харесвам невероятно съхранената природа, страхотните пътища и неподправена чистота.
Харесвам това, че можеш да караш без шлем, както и информационните центрове, откъдето можеш да си вземеш карта. Харесвам хората, посещаващи тези места – мили и приветливи, щастливи и спокойни. Но има някаква стерилност, наложени ред и правила, а и доста солени входни такси. Отбелязвам го, ясно съзнавайки, че без последните – харесванията ми по-горе щяха да бъдат като тези във Фейсбука – изпразнени от съдържание.
След няколко часа в Black Canyon отново сме на път. И…внимание! мотористи! Пътят от Montrose до Durango през долината Silverton при залез слънце. Или US550 South. Аз лично си го нaрекох Durango Way.
Все едно караш Септеври – Велинград, но е дълъг 100 мили.
Повече нямам за казване. Просто е невероятно. Единственото, за което трябва да внимаваш, са дивите животни. Имам заснет елен на екшън камерата.
След Durango целта ни е Mesa Verde. Имаме резервации и затова си позволяваме да пристигнем малко преди полунощ.
Има много тайнственост в това място. Като започнеш от овъглените дървета наоколо, странните постройки на един мистериозно изчезнал народ, факта, че се намира в центъра на индианските „ Четирите посоки“ и стигнеш до Млечния път.
Това, че бяхме пристигнали толкова късно, не попречи на Дийн да ни раздига в 4 сутринта, за да видим звездите. Mesa Verde е едно от малкото места в света, където можеш да видиш Млечния път в целия му блясък. Наистина е така. Дори и не си помислих да снимам, толкова беше красиво.
За да разгледате отблизо някой от трите достъпни за туристи комплекса, трябва да се запишете в група за посещение и задължително да бъдете придружени от рейнджър.
Ние попаднахме на най-готиния американо-ирландски шедьовър, който някога съм виждал.
В началото на инструктажа леко го намразих, защото през една тръбичка непрекъснато си посръбваше вода от бездънния резервоар в раницата си, докато ни обясняваше как за да не припаднеш веднага при тази жега и надморска височина, трябва непрекъснато да се наливаш с вода. А аз току-що си бях изпил шишенцето. Много скоро след това обаче направо го заобичах. Защото ни подреди амфитеатрално точно пред развалините, извади отпред един напомпан младеж с къса подстрижка и тениска на Спайдърмен и го обяви за първия андал по тези земи. Бога ми, нарочно го направи. После му избра една срамежлива девойка за жена и започна един театър… Аз го следях някъде до момента, дето се научиха да отглеждат царевица, малко преди Монсанто, и започнах да снимам. Още повече, че героите бяха стигнали вече до момента с наследниците, в групата ни нямаше деца, а нашият рейнджър започна подозрително да се оглежда. Скрих се предвидливо зад фотоапарата, опитвайки се да изглеждам все едно съм твърдо на страната на зрителите.
Ако някога наминете през Mesa Verde, дано имате късмета да се насладите на постановката на този сценарист и режисьор. Честно – не отстъпваше на сценографията и декорите.
След това преживяване и обяда сме пак на път. Вече сме в Юта.
Ако има място, където бих могъл да прекарам с месеци – да карам и снимам, без да ми омръзне – то това е Moab.
Пристигнахме късно, трудно си намерихме хотел (скъп при това), но взехме най-правилното решение – да отидем до арките по залез.
Едно от най-величествените места, където съм бил. Въпреки едночасовия пешеходен преход и нашия приятел вятърът, завърнал се отново с пълна сила (а може би именно заради това).
Имаше малко туристи, страхотен кървавочервен залез и аз я оплесках като фотограф. Няма една снимка на фокус като хората. Оставям експозицията настрана. Нямам обяснение защо. Може би, за да се върна пак. Дано.
На другата сутрин потегляме в ранни зори. Трябва да разгледаме останалата част от The Arches.
Всичко, което пише за това място, е истина. Както и за CanyonLend. Не мога да разбера защо туристите масово се блъскат за Grand Canyon, като всичко това го има тук много по-прибрано, панорамно и величествено. А можеш да слезеш и в каньона. Сега като се замисля, я ходете да видите най-големия каньон в света, може и обиколка с хеликоптер да си направите – не е много скъпо. На нас ни оставете WhiteRimRoad. Път, който величествено се спуска в CanyonLend. Не е асфалтиран и не е за коли. Красота.
Дамите в компанията обаче твърдо заявяват, че ако слезем по тази „пътечка“, ако въобще стигнем до изхода – там ще ни чака бракоразводен адвокат. Ще карам по този път, но не сега и не с такъв тип мотоциклет.
След величието на каньоните и срещата с новото поколение Indian на една бензиностанция, няма да ни се размине и пясъчната буря на Юта.
Започна малко след обяд и държа около 6 часа до Hanksville. Разминахме се само с ремонт на счупен мигач и не се наложи да сменяваме въздушни филтри в движение.
Остават ни около 60 мили до Capitol Reef, изминати при прекрасно време и невероятни гледки – отново по залез. Още един от любимите ми пътища.
Този национален парк бе едно от най-приятните открития за всички ни. От свежия планински въздух, прекрасната долина и студът привечер до уютното хотелче и невероятната вечеря в малкото семейно заведение наблизо.
На другата сутрин, докато чакахме хеликоптера и полицията да разчистят пътя след поредния малоумник в SUV, открихме страхотен къмпинг за каравани и малка къщичка с домашен хляб и сладолед за закуска.
Ако някой има намерение да къмпингува в Щатите – това е мястото.
Отново сме на път. Планинска местност. Спускания и изкачвания. След всеки завой виждаш все по-красиви неща. Среща и запознанства с колеги по отбивките. Леко скучен и приспивен участък по обяд и вече сме пред Bryce Canyon.
Величествено, цветно, мащабно, уникално и рушащо се. Всяка година изглежда различно, а след 50 вече може и да го няма. Трябва да се види преди това. Снимките говорят за всичко. Аз нямам какво да добавя.
Тази вечер ни очаква нощувка в Zion National Park, среща с колибри и опашка за маса пред ресторант за хамбургери. Да, опашка, но честно, хамбургерът си заслужаваше.
Другата сутрин е за посещение на самия парк, след това влизаме за малко в Аризона, а оттам в Невада по път за Las Vegas.
Пустинята ни посрещна със … задръстване.
Да затворят половината магистрала, да има километрични опашки в другата половина и да не видиш нито един да работи – защо ли това съм го виждал в другото полукълбо. С часове кретаме едва- едва, пазим равновесие и се потим зверски. А температурата е над 45 градуса и
виждам как горната част от асфалта започва да се изпарява нагоре под формата на пушек
Имам предчувствието, че този отпред току-що нарочно си засили климатика и избълва поредната порция жега. Така с мaлки прекъсвания до Las Vegas. Добре, че моторите издържаха.
Влизането и излизането от всеки голям град почти винаги е проблем. Особено когато трябва да следваш някой и не знаеш къде точно отивате. Магистралите влизат директно в града и няма и помен от ограничение на скоростта. Същевременно от всички страни, а понякога и отгоре и отдолу влизат или излизат подобни магистрали. И никой не намалява. Ако оставиш повече от метър разстояние от водача – веднага се заема скоростно. Дори и тировете. Залепям се за задната гума на Дийн и така двамата в комплект стигаме до хотела. Вили и Снежето отдавна сме ги загубили, добре, че знаят къде отиваме.
Ще цитирам Дийн. В Ню Йорк – могат да правят пари, в Чикаго – небостъргачи, в Лас Вегас могат и правят кич. Обаче КИЧ в най-добрия смисъл, направо да му се възхищаваш. И всичките тези бутафории, светлини, вечно отворени казина и заведения, луксозните магазини и огромните тълпи от хора навсякъде. Всичко това е за да създава настроение. И го прави. Обикновено. Не и за мен. Не и този път. Докато жена ми се опитва да срине семейния бюджет, аз кротко си дремуцам на съседната ротативка (да ви кажа не са много удобни за тази работа). И така казино след казино. Нямам идея как не ме изгониха. В просъница само отбелязвам, че на съседната маса някой явно е спечелил доста, защото
някакви девойки се качват отгоре и започват да се събличат
Знам, нямам оправдание пред мъжката половина от читателите, но нека, който иска да хвърли камъка по мен, първо да кара 6 часа при 40-градусова жега в ауспуха на някой тир и след това да го направи.
От Лас Вегас си тръгнахме със 100 000 долара. Дест блокчета с по 10 000 долара всяко – шоколад на опаковката. Бих ги изял по пътя, но явно жена ми е обещавала доста, затова трябва да ги мъкнем до България. Аз лично за втори път играх следната система по един и същи начин с лимит от 5 долара. Губя първите 3, четвъртият печели джакпот, тичам да си обменя, вече има 6 и с печалба от 1 долар си тръгвам. Сигурно по казината вече ми имат снимката.
На другата сутрин за първи път изпускаме нужната ни отбивка. Щастлив пропуск. Така вместо на магистралата – откриваме поредния прекрасен път и щатски парк – Valley of Firе. През долината Moapa до Hoover Dam. Там видях античен Goodyear на метална джанта с дървени спици.
По-късно ни се наложи да дозареждаме бензин по път. Още след инцидента в Айова решихме да си набавим допълнително по-голяма туба. Един съвет към мотористите, решили да обикалят Америка. Вземете си туба от България. По възможност нова, за да нямате проблеми в самолета и задължително с червена капачка, иначе няма да ви разрешат да си налеете бензин в бензиностанциите. Сериозен съм. Ние изхвърлихме две и до края така и не намерихме свястна. Всички, под една или друга форма, имат система за автоматично запушване на гърловината. Чудесно и лесно. Ако си прав и имаш опора, просто опираш горния край на фунията в гърловината на резервоара, натискаш с тяло и наливаш. Дори и да изметне, ще потече малко по ламарината – какво толкова. Но ако сипваш отгоре и си в пустинята, а точно под резарвоара са двата нагорещени до 250 градуса цилиндъра, които само чакат две капки, за да ти кажат сбогом – ето тогава вече имаш проблем. Горкият ми показалец побеляваше от натискане и явно издържа, щом пиша тези редове.
При навлизането в пустинята реших да карам по риза. Груба грешка. В задръстването вършеше работа, но по-късно, когато вдигнахме скоростта, се оказа малък ад. Горещият въздух ме удряше право в гърдите и
имах чувството, че съм във фурна с пуснат вентилатор
На всичкото отгоре започнаха да се разкопчават копчетата и ризата се разтваряше като парашут с тенденция въобще да излети. Не съм на 20 да се развявам гол из пясъците. Така, закопчавайки копчета в движение, изкарах до Hoover Dam. И там преоткрих коженото си яке, за ужас на хората по бензиностанциите. Това тежащо над 4 килограма яке, плътно закопчано догоре, но с отворени предни и задни вентилационни отвори се оказа най-доброто средство срещу горещия вятър. Дебелата кожа изолираше от преките слънчеви лъчи, а въздухът, влизащ през отворите, успяваше да изпари обилно леещата се пот. Все едно се бях пъхнал в хладилник – сух и охладен.
В Hoover Dam пристигнахме към обед – в най-голямата жега. Вече са пуснали новия мост и трябваше да се отклоним и след това да се върнем обратно. За разлика от колите проверката ни се размина, но не и таксата за паркинга – единствената сянка наоколо. В тази жега, пешком и кожено яке не помага. В момента, когато погълнеш водата, и тя вече се е изпарила. Сигурно беше към 50 градуса на слънце (то сянка така и нямаше).
Затова минаваме набързо през времето от Невада в Аризона и обратно, снимаме се пред часовниците и по стената обратно на машините.
Вече сме в Аризона и следва дълъг и изморителен път по US40 West до Flagstaff, като се отбиваме само веднъж да стъпим на Route66 – 140-та миля. Решаваме за първи и последен път да спим два пъти на едно и също място, а на другия ден оставяме колата и заминаваме с моторите да разгледаме Grand Canyon. Страхотен път дотам и обратно, и жега и навалица в самия парк.
Добре отпочинали се отправяме към Ню Мексико, като по пътя разглеждаме метеоритния кратер (моят съвет – не си губете времето и парите) и пропускаме Petrified Forest. Дийн решил, че отбивката е фалшива и водеща към някои от многобройните магазини за подаръци, та се наложи да направим малко отклонение от 250 мили.
Но пък попаднахме на поредния от любимите ми пътища – прав и без движение. Чудесна възможност да пробваме възможностите на моторите, нарушавайки за малко правилата за движение. А и щях да си замина, без да видя прословутия пиян индианец на бензиностанция.
Наближаваме Albuquerque, но желанието ми още от Brеaking Bad да го разгледам се изпарява само като видях входящия трафик. Бързо се измъкваме по периферията и отиваме да пренощуваме в Santa Fe. Отново страхотно градче с прекрасен стек и бира собствено производство.
Оттук нататък пътища, магистрали, бензиностанции и крайпътни закусвални ми се сливат в едно.
Правим само няколко малки отклонения, за да покараме по стария Route66 и да видим някои музеи. Оставяме единствените надписи на кирилица в книгата за посетители.
Навлизаме за кратко в Тексас и Оклахома. В Тексас почти през цялото време минавахме покрай огромни обори с говеда, чакащи реда си за закусвалните на МакДоналдс. Страхотна смрад – това ми е останало.
Но щом навлязохме в Оклахома и започнахме да се разминаваме с трактори и тирове със селскостопанска продукция, а отстрани всички бачкат сериозно на полето започнах да си мисля, че всъщност
тези наследници на първите заселници са малко прецакани от предците си
Навсякъде в завладените територии кипи страшен труд, а всички прекрасни природни забележителности и места за забавление са в индианските резервати, където купонът е безкраен. Шегувам се, естествено, и аз съм израснал със Синовете на великата мечка, Винету и Гойко Митич, а и отлично знам, че нещата не стоят точно така, но пътят е дълъг и трябва нещо да се прави, за да минава времето.
В това отношение страшно ни помогна системата за комуникация. Едно е, че не се изгубихме и се изчаквахме на светофарите, но е невероятно приятно в часовете на самотното каране да чуеш в слушалките: How are you Daniel или Watch you left. За това бях готов да изслушам не само моя вятър, но и този от микрофона на Дийн. Който е карал на дълъг път, знае за какво говоря. Вечер ушите така ме боляха, че по едно време започнах да си слагам памук в едното или другото.
В Канзас всичко вървеше добре, докато Дийн не ми каза
какво най-много произвежда този щат – торнада
И тогава се притесних.
На другия ден, карайки из тези огромни открити пространства, видях как се заражда бурята. Как тези безобидни бели кълбовидни облачета постепенно нарастват, разпръскват се и почерняват. След това се завихрят в нещо като спирала, съединяват се със земята и тръгват. В началото се движеха странично на пътя, успоредно на нашата посока и си мислех, че можем да им избягаме, стига пътят да не кривне на север. Абсолютно илюзорно. Не знам с каква скорост се движеше бурята, но неочаквано се втурна и ни пресече треакторията. Извадихме късмет, че не бяхме тръгнали 10 минути по-рано. А и тази буря не беше от най-страшните. От шофьорите на камиони в една от почивките разбрахме, че торнадото е минало малко по на север няколко часа по-рано.
От Канзас ми е и единственото падане в Америка. На паркинга пред Бургер Кинг някъде около Junction City. Вече бях доста изморен, секунда невнимание при спиране, малко по-остър завой от необходимото, опит на жена ми да балансира в грешната посока и вече бяхме полегнали, а Дийн тичаше да ни помогне. Как можах да избера най-многолюдното заведение в целия щат. Като резултат – поражения никакви, срамът голям.
Остана ни да избутаме Мисури и вече сме в познатата Айова, справяйки се със задръстванията на DeMoin.
Едно последно преспиване и сме в Илинойс.
Вили и Дийн имат традицията всяко едно от пътуванията да започват и приключват в едно заведение в Аврора, предградие на Чикаго. Тъкмо паркирахме пред него и завихме моторите, когато се изсипа поредният за Чикаго потоп. Така по вода приключи това пътуване.
Сутрин преди тръгване си бях създал навика, когато подготвям мотора да снимам километража, а също така и малките знаменца, които лепях за всеки от щатите, през които сме минали. Сега когато сравнявам първата снимка с кристално чисто стъкло и едно знаменце и последната със стъкло прашно, цялото в кръв от размазани насекоми, си давам сметка, че голям път е било. В цифри – 14 дни, 5000 мили, 12 щата и безброй спомени на две колела.
0 Коментара