“Каква е рождената ти дата”, пита Роса с напевен глас. Гватемалският ни гид Ели Рамирес превежда отговора ми, а тя продължава: “Според календара на маите зодията ти е Койот – той е клоунът на дивата природа, бунтар и хитрец, основател на нови светове. Родените под знака му са изобретателни и немирни, противоречиви и храбри. Цел в живота им е балансът между стабилност и свобода, между структура и авантюра. Това е твоят тотем” – и ми подава черен нефритен медальон с пиктограма. Сещам се за Одисей и Прометей, за Хитър Петър – все вариации на същия архетип. Кой знае защо, помежду ни с Роса веднага се поражда химия. Не мога да откъсна поглед от кротките й очи, иска ми се да разказва още, да ме поведе като шаман из митологичния си свят… Времето обаче ме дърпа за ръкава под формата на Ели. Купувам медальона, без да се пазаря, и си тръгваме от древния град Ишимче, където бродят духовете на предците й, защото ни чака дълъг път – към пазарния град Чичикастенанго, а после към езерото Атитлан…
Гватемала
Всъщност този тур из Централна Америка започва дни по-рано в Антигуа – старата столица на Кралство Гватемала, включвало някога Южно Мексико, Белиз, Ел Салвадор, Хондурас, Никарагуа и Коста Рика. Антигуа де Гватемала е омагьосваща смесица от изящни барокови фасади и руини от десетки земетресения. Силуетите на три действащи вулкана – Агуа, Фуего и Акатенанго – доминират ниския градски пейзаж. Живописните местни хора (60% от населението на Гватемала са преки потомци на маите) придават неповторим колорит на мястото с характерните си дрехи. По пъстрота могат да им съперничат само междуградските автобуси тук.
Градът е под защитата на ЮНЕСКО и е магнит за туристите – не само заради елегантната колониална архитектура, но и заради ниските цени, страхотната храна и спокойствието (нещо, което не може да се каже за столицата Гватемала сити). Той е още любимо място на учещите испански от цял свят и на американските пенсионери, формирали цели заселнически колонии.
Тъй като градчето е относително малко, е приятно да се разхождаш пеш по правите му улици, обточени с разноцветни едноетажни фасади. Екстериорът на сградите не дава никаква представа за намиращото се вътре. Проста външна порта би могла да се отвори към разкошна хасиенда, към бутиков хотел или семпъл частен дом. Вътрешните пищни градини с патио и фонтани са типични за градоустройството в този регион. Виждаме ги по-късно и в други колониални градове като Сучитото в Ел Салвадор или Леон и Гранада в Никарагуа. Различен е само климатът – в Гватемала той е високопланински и амплитудата в температурите е голяма (нощем градусите падат до 8-10, през деня стигат 25-27), а в Ел Салвадор и Никарагуа е лепкаво, вечно лято.
Езерото Атитлан е друга прочута забележителност на Гватемала. “Вълшебното шаманско езеро” е най-дълбокото в Централна Америка и представлява калдера, обградена от 3 вулкана. Общността, населяваща крайбрежието му, е шарена и еклектична – индихенос (туземци), рибари и хипари. Последните се стичат от цял свят на езерото, за да учат испански и да медитират. В Сан Педро, селце в подножието на едноименния вулкан, експатовете са повече от местните. Можеш да ги разпознаеш по растите, татусите и миризмата на трева. Крачат боси по прашните черни пътища дори в студените вечери и отдавна са забравили как изглеждат обувките и джапанките им. Школите по испански, къщите за медитации, баровете и хостелите са на всеки ъгъл – на пръв поглед е леко разхвърляно и аскетично, но всички удобства са налице, пейзажът е омайващ, а безжичният интернет работи безотказно навсякъде.
Чичикастенанго пък е град, населен предимно с наследници на маите от племето киче. Прочут е с откритото си пазарище, пъстроцветно като местна черга. Жителите на района ревниво пазят земеделските си култури и забраняват вноса на каквито и да било плодове и зеленчуци от други части на Гватемала.
Обядваме в дома на местно семейство. Домакините (жени от поне 5 поколения) ни черпят с домашна текила, гуакамоле и топли царевични тортийи, сервират простичка, но вкусна яхния с току-що заколено пиле и зеленчуци от градината. Накрая момчетата на фамилията танцуват в карнавални костюми, а момичетата продават ръкоделията си. Мъже така и не виждам. Затова пък най-младите майки – с бебета, препасани на гърдите, и маляци, хванати за полите им, са на има-няма 15 години.
Това е характерно за Гватемала – тук се женят възмлади, веднага правят по много деца. Обществото е твърде консервативно и религиозно, абортите не се разрешават – и католици, и протестанти са против мерките за контрол на раждаемостта. Дори в скорошната истерия около вируса Зика, увреждащ плода в утробите, църквата не дава и дума да се издума за предпазване на жените от бременност, докато се разработи ваксина. Територията на Гватемала е колкото България, но населението й е двойно – около 16 млн. Многото деца допълнително натоварват социалната система, 1,5 млн души са без осигуровки, образованието е в колапс. Повечето не успяват да завършат дори основно училище, защото от малки ги включват в семейната икономика. Страната е предимно аграрна и с изключително плодородна почва заради 37-те активни вулкана – те са проклятие и благословия едновременно.
Само на час и половина от Антигуа се намира Ишимче – последната столица на цивилизацията на маите, изоставена под напора на испанците през 1524 г. Останките й се издигат на плато с 2260 м надморска височина. Единственият вход на крепостта води към 4 церемониални площадки, три храма и два корта за култовата “игра с топка”. Всички открити ритуални средища в Мезоамерика имат подобни игрища – ще ги видим по-късно и в древния град Копан в съседен Хондурас. Ритуалният мач с каучукова топка е бил доста зловещо забавление. В присъствието на знатни зрители играчите оттласквали – според правилата само с колене, лакти и таз, но не с длани и стъпала – тежката 3 кг топка. Водачът на загубилия отбор бил принасян в жертва. Отсичали главата му, превръщайки я също в символична топка.
Друг вид жертвоприношения се извършвали в Ишимче върху голям каменен кръг. 4-ма души държали здраво жертвата за ръцете и краката (Ели ни демонстрира точно как), докато жрецът с остър обсидианов нож разрязвал гръдния кош и вадел още туптящото сърце. То се полагало на специално място в някой от околните пирамидални храмове в чест на Слънцето, Луната и Кетцалкоатл (Пернатия змей). Маите вярвали, че хората са направени не от пръст и кал, а от царевица, замесена с божия кръв. Затова целта на човешките жертвоприношения била да върнат на боговете част от кръвта им.
Хондурас
Историята на някогашната Мезоамерика е вълнуващ разказ с печален край за междуплеменни раздори и жестоки ритуали, за шамански пътувания и неразкрити загадки, за високи постижения в медицината, математиката и астрономията, за брутални и коварни нашествия. Когато през XVI век конкистадорите завладяват териториите на разединените туземни племена, заварват една неразбираема за Стария свят култура. Тя не цени златото и среброто, почита като бог царевицата, използа за пари какаовите зърна и смята нефрита и обсидиана за най-важния материал. Нефритът-жадеит в Мезоамерика е различен от събратята си по света – той е по-устойчив дори от стоманата и е в различни окраски. Обсидианът пък представлява лава, замръзнала до черно вулканично стъкло. Маите използвали подострените остриета от тези два камъка не само за жертвоприношения, но и при хирургически операции, включително трепанация на черепи. Били убедени, че нефритът и обсидианът преобразуват негативните енергии в позитивни, успокояват и лекуват.
Друг патент на маите бил шоколадът – свещена напитка, употребявана както в жречески, така и в светски церемонии като годежи и бракосъчетания. Позната е още на олмеките, най-старата цивилизация в Мезоамерика, датираща от 1500 г. пр. Хр.
Как расте какаото виждаме на живо в парка на археологическия комплекс Копан в Хондурас, където над главите ни летят огромни папагали ара. Руините на древния град на маите, обект на ЮНЕСКО, са край едноименното селце на 10 км от границата с Гвамала. От V до IX век тук процъфтява високоразвит град-държава – наричат го “царския град сред джунглата”, защото е управляван последователно от 16 царе. На Главния площад се намира най-голямата колекция от скулптури на маите в Централна Америка. 2500 самостоятелни рисунки със серпентини от змии и птици украсяват прочутото Стълбище с йероглифите – това пък е най-дългият предколумбов текст, открит в Новия свят. Храмовете в Копан са били боядисвани някога с ярките цветове на папагалите ара – как са излеждали точно може да се види в богатия музей към комплекса.
Но да се върнем на какаовото дърво в джунглата. В продължение на дълги векове рецептата на маите за приготвяне на шоколад била строго секретна. Днес вече я знаем: най-напред какаовите семена били оставяни да ферментират и да се изсушат. Махали люспите им, а зърната смилали между два камъка. Получената какаова паста размесвали с люто чили, царевично брашно и вода. После я преливали бавно от съд в съд до получаване на дебела като каймак пяна. Пиели ценната напитка ту горчива, ту подсладена с мед. През 6 век се появили и първите плантации. В цяла Мезоамерика използвали какаовите бобчета като парична единица: голям домат струвал 1 зърно, 3 зърна – авокадо, 100 зърна – пуйка. 100 зърна била и дневната надница на носач, а 300 зърна – тарифата за сеанс при проститутка…
Ако има общ знаменател, обединяващ цяла Централна Америка – освен страстта към шоколада – това е закуската. От първия ден, та чак до последния – от Гватемала през Хондурас и Ел Салвадор до Никарагуа – ни поднасят сутрин едно и също с минимални отклонения: т. нар. Типико.
Tipico е тукашният аналог на Full English Breakfast: задължително яйца (бъркани или на очи) и черен боб. Централноамериканският принос са пържените банани и царевичните начос, както и фактът, че бобът често е пасиран на пюре. Всъщност е много вкусно блюдо и може да се яде и вечер, и на обяд. В Хондурас обикновено към Plato Tipico добавят “анафрес” – тукашен вид фондю, при което пасираният фасул се смесва с разтопено сирене и се поднася върху гърне, пълно с горещи въглени. Топлата смес се загребва с хрупкав царевичен чипс. В самобитната кръчма в Копан, в която вечеряме, сервитьорката донася всичко – от бутилката чилийско вино до гърнето с анафрес – направо върху главата си. Без да ги придържа с ръка, разбира се.
Още нещо, което сближава цяла Централна Америка по отношение на храната, е консумацията на пилешко. То, наред с яйцата, е най-типичната храна на субконтитента. В България сме отвикнали от този вкус – месото е истинско, от расла на свобода птица, а не от бъкани с хормони и антибиотици бройлери. Голямо е разнообразието на екзотични плодове – папая, ананас, манго, банани, непознатото у нас сапоте. Любимото ми авокадо е в размери, за които не подозирах, че съществуват. Царевицата, бобът, картофите и чушките са десетки видове. Хондурас и Ел Салвадор са прочути износители на кафе.
Колкото по- на юг слизаме, толкова повече се засилва присъствието на морски дарове и риба на масата ни. Най-големият деликатес покрай Тихия океан, карибските брегове и многобройните езера е т.нар. севиче – пикантно ястие, родом от Перу, с парченца сурова риба или скариди, мариновани в сок от лайм, чили, червен лук и кориандър.
Ел Салвадор
По време на дългия път от Хондурас към Ел Салвадор Ели ни черпи с гватемалски ром “Сакапа” (кълне се, че е най-добрият в света) и ни разказва историята си. Той е от напредничавите гватемалци – няма 7, а само 3 деца, все дъщери. Някога бил волно и безотговорно хипи, но се влюбил и жена му – студентка от Тегусигалпа (столицата на Хондурас) – го вкарала в правия път. Като се задомил, бил беден като пушка, затова заминал – нелегално, разбира се – за САЩ като гастарбайтер, там работил какво ли не, научил английски… Със спестеното за 7 години в Чикаго построил къща в родния си град Кецалтенанго, още 3 г. си изкарвал хляба като шофьор на чужди туристи, докато завърши колеж и вземе мечтаната тапия за екскурзовод. Дъщеря му днес учи за лекар, другите му момичета – на 11 и 9 г. – също се готвят да следват…
Най-после стигаме в Ел Салвадор и се влюбвам. Хотелът ни в тихия колониален град Сучитото – “La Posada de Suchitlan” – e очарователно имение с фантастична гледка към езерото Сучитлан. Не ми се разделя нито с вкусното севиче, нито с ширналата се пред очите ми красота, но се налага заради разходката с лодка по езерото. То е изкуствено, формирано е от водите на пълноводната река Лемпа, и е резерват на стотици видове редки птици. След орнитоложкия излет се смесваме с тълпите на централния площад в Сучитото.
Религиозна процесия обикаля кълдъръмените улички, многобройните галерии са пълни с колоритно изкуство, а пупусериите – с местни хора (“пупусас” са дебелите царевични тортийи, пълнени със сирене или кайма, които можете да ядетете само в Ел Салвадор). Вечерта е топла и упойваща. Толкова спокойно и пасторално е, че човек се усъмнява сериозно в мрачната слава на Ел Салвадор като опасно място. Според статистиката столицата Сан Салвадор е на едно от челните места в света по убийства, но обстановката е променена напоследък, след като двете воюващи наркобанди “марас” са сключили примирие. Тъй или иначе, големите градове в региона е по-добре да се избягват.
Като цяло Ел Салвадор е бедна и пренаселена държава – населението й е колкото в България, а територията й е пет пъти по-малка. Пътищата й обаче са добри – личи, че държавата влага пари в инфраструктура. Опитва да бори и огромната престъпност – по този въпрос властите консултира легендарният кмет на Ню Йорк Рудолф Джулиани. Местната икономика е свързана много с Щатите – тук няма национална валута, пазарува се в долари.
Къмпингът Плая Ел Куко е следващата ни спирка в Ел Салвадор и може да се опише телеграфно така: веранди с хамаци, бунгала без стени, само с мрежи срещу комари, тълпи развеселени млади сърфисти и западни авантюристи, величествен залез на Тихия океан и най-евтиният лобстер на света… Какво му трябва още на човек освен една яхта? Отправяме се да я търсим на сутринта в залива Фонсека – като го преплуваме, ще акостираме в Никарагуа. Но за нея – в следващия пътепис.
–-
Група за Централна Америка заминава отново на 13 ноември 2016 г. с водач от “Пенгуин Травел”.
0 Коментара