Акостираме в Никарагуа мокри като кокошки и осолени като чирози под палещите лъчи на обедното тропическо слънце. Пристигаме от Ел Салвадор, прекосявайки дълбокия залив Фонсека в най-тясната му част – на борда на малка лодка, подмятана от мощните вълни на Тихия океан.
Първият час на пътуването е песен, но през втория – докато сме в открито море – цялата вода на света сякаш се излива върху ни. От солта на океана лицето ми пари, а гърлото ми горчи. Когато най-после стигаме брега, приличаме на мигранти, едва добрали се с гумена лодка от Турция до някой заветен гръцки остров…
Мезоамерика: какао, шамани и вулкани
Пустият черен плаж с вулканичен пясък е първото нещо, което харесваме в Никарагуа. Второто е местната бира Victoria. Но за да се доберем до нея, са ни нужни още цели 2 часа (точно толкова, колкото сме плавали), докато преодолеем намусения граничен полицай, който обработва театрално-съсредоточено паспортите на малката ни група (не, няма други ентусиасти, пристигнали по море в този ден на КПП “Потоси”). Накрая, омаломощени от жега и жажда, превземаме на абордаж първото изпречило се пред очите ни заведение в Потоси и изкупуваме всичката му бира. В Никарагуа сме.
Леон
Леон е жив, чаровен и еклектичен град с колониални сгради и внушителни църкви, с кипящ нощен живот и прекрасна улична храна. Той е един от най-старите в Централна Америка – основан е от испанските конкистадори през 1524 г., унищожен от изригналия вулкан Момотомбо и вдигнат наново (и днес можете да се разходите из руините на т.нар. Leon Viejo). В миналото е бил на два пъти столица, а сега е вторият по големина никарагуански град след Манагуа, която е най-безопасната столица не само в Централна, но и в Южна Америка (конкурент й е само Монтевидео в Уругвай).
За разлика от Гватемала и нейните съхранени анклави от индианци в планините, в Никарагуа няма останало коренно население – то е почти напълно унищожено от испанците. Антропологически сред никарагуанците днес преобладават мелезите между бели и индианци (ладинос), но също и между индианци и чернокожи (самбос). Чернокожите населяват основно карибското крайбрежие и са потомци на избягали роби от английските колонии – най-вече от Ямайка.
Наричат източната част на страната Москитовия бряг заради мангровите гори и ятата комари. Поради влажния климат и непроходимите джунгли тази част на Централна Америка избегнала колонизацията от испанците и се превърнала в свърталище на английски пирати. Те я ползвали като база за нападения над испанските кораби чак до средата на XIX век, когато били изтласкани от САЩ заради плановете да строят никарагуански канал между двата океана.
Старата катедрала на Леон, построена през XVIII век, е най-голямата в Централна Америка. Намира се на главния градски площад, който вечер се превръща в оживено средище за забавления и срещи на всички поколения. Пъстра навалица от местни и туристи, глъч, музика, изкусителни аромати… Отвсякъде димят скари, разливат се бира и “чича” (сладка царевична напитка с консистенцията на боза), въздухът се оглася от звънците на количките за сладолед и улична храна… Всичко тук е прясно, вкусно и много евтино, но ако не ви се присяда на пейка с порция печено пилешко, а предпочитате да седнете на маса в кръчма, добър избор е “Ел Сестео”. Най-колоритният ресторант на Леон се намира на ъгъла срещу старата катедрала и има прекрасен изглед към централния площад и няколкото му църкви. Достойна негова алтернатива са бирариите с вътрешни градини из околните улички, както и нощните клубове с жива музика.
Кухнята на Никарагуа е смес от креолски ястия с предколумбов произход и латино-класики. Доста е различна на Тихоокеанския бряг и на Карибския – в първия случай преобладават царевицата, бобът и оризът, във втория – морските дарове и кокосът.
“Гало пинто” – националното ястие на Никарагуа – представлява черен боб и ориз, сготвени поотделно, но запържени заедно. Gallo pinto добавят сутрин тук към пържените яйца в типичната за цяла Централна Америка закуска Типико. Много от никарагуанските ястия включват местни плодове като папая, манго, авокадо, банани и юка. Тук приготвят още чудесно севиче (сурова риба, маринована в сок от лайм, червен лук и кориандър), сензационно евтини омари и дори игуани (смятат ги за местен деликатес, макар месото им да не е най-вкусното на света).
Гранада
Гранада е другият прочут колониален град – намира се на брега на езерото Никарагуа. Прилича на Леон, но и се отличава в много отношения. Негова запазена марка са файтоните, обрамчили централния площад (кочияшите им ще ви покажат по-добре района от тукашните гидове) и пронизителните птичи песни пред старата градска катедрала на свечеряване.
Попадаме в Гранада в разгара на литературен фестивал. Хотелите се пръскат по шевовете, всяко площадче е сцена, под път и над път се рецитира поезия, а публиката слуша кротко и вдъхновено. Вижда се, че никарагуанците много обичат и поезията, и публичните поетични четения. Има защо. Те се гордеят особено много със своя поет Рубен Дарио – един от най-знаковите испаноезични творци, титулуван през XIX век като “баща на модернизма”. На големия поет са кръстени улици, училища и дори най-луксозният, 5-звезден хотел в града – “Дарио”. Намира се на улицата, която никога не спи – средоточие на клубове, кръчми, магазинчета за сувенири и шоколад…
В Музея на шоколада в Гранада можете да се запишете на уъркшоп, в който за 2 часа ще ви покажат всички тънкости на приготвянето на шоколад – така, както са го правели и консумирали маите и ацтеките – стъпка по стъпка. Под вещото ръководство на майстори-сладкари ще забъркате собственоръчно свещената някога напитка (излющвате какаовите зърна, стривате ги на паста между два камъка, добавяте люто чили и царевично брашно, разреждате с вода, подслаждате с мед – и готово.) Ако ви домързи в жегата, може направо да си поръчате еликсира в градината на музея. Дългото меню на заведението съдържа много сладки изкушения, сред които и непознатият у нас какаов чай (приготвя се от шушулките на какаовите бобчета). Шоколадът е главен герой и в СПА-центъра към музея (който е още и хотел, и магазин), тъй че може да се отдадете в мързеливия следобед на подмладяващ масаж с шоколад или на пилинг с какао.
Ометепе
Остров Ометепе е следващата ни отбивка в Никарагуа. Издига се насред езерото Никарагуа, най-голямото в Централна Америка. Наричано от местните Кочиболка (“сладко море”), то е бурно като море заради поривистите ветрове, характерни за района. Никарагуа е и единственото в света сладководно езеро, обитавано от акули, защото някога е било морски залив.
Остров Ометепе е с формата на пясъчен часовник и се състои от два вулкана, свързани с тънък провлак. Любимо място за отдих е не само на туристите от всички Америки (Северна, Централна и Южна), но и на много европейци. Французи, холандци, германци, скандинавци идват тук на големи тумби заради богатата палитра от възможности за активен спорт – колоездачите правят велопреходи, феновете на тракинга покоряват вулканите Консепсион и Мадерас, природолюбителите обикалят защитените резервати и джунгли. Островът се слави и с многото си тихи, живописни плажове като Плая Санто Доминго, Чарко Верде и т.н.
Макар и най-бедната държава в Централна Америка, Никарагуа е особено гостоприемна за туристите, защото е евтина, сигурна, богата на културен живот и природни забележителности. Дългата гражданска война между сандинисти и контри (привържениците на диктаторската фамилия Сомоса) обаче е белязала дълбоко живота тук – най-вече с безработица и обезлюдяване. На площ, по-голяма от България, днес живеят 5,6 млн. души – десетки хиляди никарагуанци емигрират всяка година предимно в САЩ и съседната Коста Рика.
Панама
Последната ни спирка на връщане към Европа е Панама. Струва си човек да я види поне пътем – не само заради любопитството към нейните офшорни потайности (нашумели покрай сензациите около изтеклите Панамски банкови досиета), но и заради Панамския канал, обявен за едно от Седемте чудеса на модерния свят. Тази малка държава с 3,3 млн. население рязко се отличава по икономически просперитет и качество на живот от съседите си (с изключение на също богатата Коста Рика). Наред с това дивият свят на Панама е най-разнообразният от всички в Централна Америка.
Страната е един от най-големите финансови, търговски и транспортни центрове в цяла Латинска Америка. Два са източниците на блага тук – Панамският канал и офшорният данъчен рай (допреди Панамалийкс?). Столицата Панама сити, в която живее половината от местното население, се обновява с бързи темпове, но все още е пълна с контрасти. Старият град Касхо Виехо (обект на ЮНЕСКО) е живописен и красив – част от къщите тук вече са реновирани и пребоядисани, но други са порутени и все още чакат ред да бъдат обновени. Изящни фасади, уютни заведения, носталгична атмосфера – това е излъчването в историческия център. Но в покрайнините се натъкваме на мизерни и грозни гета. Панама сити (като повечето големи латиноамерикански градове) не е безопасно място по тъмно – дори в лъскавия Касхо Виехо. Виж панамското Сити с небостъргачите и възмодерните си стъклени сгради по нищо не се отличава от аналозите си в Сингапур или Дубай.
Хиляди туристи се стичат всеки ден в “наблюдателниците” на пунктовете Мирафлорес, Гатун и Педро Мигел, за да видят как огромни товарни кораби и презокеански лайнери преминават (до 48 на ден) през шлюзовете на Панамския канал, свързващ Пасифика и Атлантика. Благодарение на това инженерно чудо, пуснато в експлоатация през 1914 г., се избягва дългият и опасен път по море чак през Магелановия проток или покрай нос Хорн.
35-годишната история на прокопаването на канала е драматична и изпълнена с превратности. Започват го французите през 1879 г., но проектът им е нефелен и компанията строител фалира. През 1904 г. с градежа се захващат американците, а изкопните работи се индустриализират. Тъжната статистика сочи, че общо 27 500 работници загиват по време на строителството от малария и жълта треска. От началото на 2000 г. Панамският канал, управляван дотогава от САЩ, се стопанисва от панамското правителство. Това последното е малко наужким, защото всичко в Панама продължава да се контролира от САЩ. И това важи май за цяла Централна Америка.
––––
0 Коментара