10-204

Снимки Мина-Анхела Игнатова

Да проникнеш в Народния театър “Иван Вазов” не през парадния вход, а през вековно подземие, и то по време на ремонт – това приключение изживя екипът на “Жената днес”. 3 дни обикаляхме гигантската сцена и катакомбите под нея, пречихме на работниците и се въртяхме из стълбища, коридори, преддверия, ложи, складове за реквизит, мазета и други тайни кътчета. Търсихме най-атрактивните места за артистична фотосесия, с която

сваляме шапка на Театъра.

3 звезди на Народния от различни поколения – Ванча Дойчева, Емануела Шкодрева и Ана Пападопулу, прегърнаха идеята ни да позират за списанието в чест на 100-годишния юбилей на театъра.

Водач на задкулисната ни разходка из места, в които досега не е стъпвал журналистически крак, беше главният секретар на НТ “Иван Вазов” Стефан Велев. Той ни показа сталактитите, които се спускат от тавана на подземието под площада и сложните съоръжения под сцената, които са от 1924 г., немска направа. Хидравликата прилича на кораб, висока е 15-ина метра и може да вдига целия подиум, може да го върти в кръг, да го разгъва на няколко нива и да го накланя в различни посоки. Видяхме и камерната сцена, облицована с камък, бетон и железобетонна врата, тъй като се намира под нивото на подземната река, която минава под София.

naroden-teatur

Голямата новина е че билети за театъра вече може да се запазват и по интернет.

Харесваш си спектакъл и дата, избираш ред и място, като гледаш скицата, която излиза при кликване в сайта на театъра, и резервираш билет по мобилния си телефон. Цената му се прибавя към сметката за GSM-а, обясни Велев.

И тъй, претапициран, напудрен и с нова позлата, Народният театър чака гости за стотния си рожден ден. На 29 октомври.

Дела и документи

През 1904 г. драматичната трупа “Сълза и смях” приема името “Български народен театър”. Тогава София няма и 100 000 жители, а единствената по-висока сграда е старият конак, превърнат в Княжески дворец на Фердинанд. Още го няма университета, още не е построена църквата “Александър Невски”. Тогава обаче “в края на града”, на мястото на двуетажния театър “Основа”, започва много амбициозен строеж – на театъра. Още през 1898 г. Народното събрание решава общината да дава своите приходи от Софийската лотария в специален фонд за бъдещия театър – по 100 000 златни лева годишно. Княз Фердинанд и министърът на просвещението проф. Иван Д. Шишманов искат да издигнат фасада, която вдъхва респект. Викат за проектанти виенските архитекти Х. Хелмер и Ф. Фернер – най-известните в Европа. Те са проектирали опери и театри във Виена, Прага, Берлин, Загреб. Нашият театър е един от малкото, в които е спазено

златното правило сцената да заема 2/3 от цялата сграда

Тя е открита най-тържествено на 3 януари 1907 г. с “Пролог” на Иван Вазов. Главен режисьор е Йозеф Шмаха, основоположници на трупата са Васил Кирков, Адриана Будевска, Кръстьо Сарафов. По-късно директор става Пенчо Славейков и назначава Пейо Яворов за артистичен секретар. Драматург става и Николай Лилиев.

На 10 февруари 1923 г., насред представлението на “Райна Княгиня”, пламват декорите и поради повреда на спускащия механизъм на завесата огънят се прехвърля и в зрителната зала. Пожарът се разраства и унищожава цялата сграда. Тогава цялата страна събира дарения за възстановяването й. Артистичният състав се разделя на две и тръгва на турнета в Северна и Южна България. Всички пари отиват за бъдещата сграда. Проектът е поверен на арх. Дюлфер от Дрезден, който променя архитектурата изцяло, заменя пищния виенски барок със строг неокласицизъм.

По време на бомбардировките над София през 1944 г. фасадата е повредена тежко, но за една година театърът е възстановен. Следващият генерален ремонт през 1971 г.

връща виенския фасон

на Народния театър. Той разполага с голяма зала със 750 зрителски места, камерна зала със 150 места и още две камерни сцени на четвъртия етаж – “Апостол Карамитев” и “Юг”, с по 80 места.

Дико Фучеджиев най-дълго време заема поста директор на театъра. По негово време трупата се разраства с водещи фигури Таня Масалитинова, Маргарита Дупаринова, Стефан Гецов, Любомир Кабакчиев. През 1990 г. директор става проф. Васил Стефанов, а през 2000 г. – Александър Морфов. И двамата осъществяват амбициозни, значими постановки. От миналата година начело на “Иван Вазов” отново е Васил Стефанов.

През пролетта театърът направи национално юбилейно турне, достойно за рекордите на Гинес – то продължи 33 дни в 27 града. Звездите на театъра изиграха 50 представления пред близо 24 000 зрители и изминаха 12 000 километра. А сега, преди месец, приключи третият генерален ремонт, обхванал цялата сграда – от подземията до таванския ресторант.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Ана Пападопулу – влюбеният ангел

ani

Най-младата звезда на Народния все играе невинни създания. Любима й е ролята на изгубената царска дъщеря от Шекспировата “Зимна приказка”

От Станислава Петкова

“Обичам дрехи с мъжки привкус, намирам, че са по-удобни, а и изглеждат по-добре. Моята дреха е панталонът и макар че се чувствам празнично в рокли, ги обличам много рядко.”

Това твърдение на Ана Пападопулу е малко странно, като се има предвид, че почти всичките й героини са нежни, невинни създания и или се самоубиват от любов, или са призрачни, ефимерни същества.

Първата й роля

е на ангел – герой, измислен от Александър Морфов в неговия спектакъл “На дъното”. Тогава тя е 17-годишна първокурсничка в НАТФИЗ. Четвърт гъркинята играе влюбчива тийнейджърка в “Аркадия”, в “Декамерон” е милата Беатриче, в “Жените на Джейк” – духът на умрялата съпруга на Джейк (Стефан Данаилов). Актрисата е призрачна личност и в постановката “Соларис” на театър “Сфумато”, режисирана от нейния съпруг Стоян Радев. И в пиесата “Годежът” е мълчаливо видение.

ani-1

Но Ана от действителността, облечена с дрехи с мъжко излъчване, и Ана – въплъщение на нежната женственост, все пак се сливат в постановката “Дванадесета нощ”. Там най-младата звезда на Народния играе Виола –

момичето, което се преоблича като момче,

за да се сближи с херцога, в когото е влюбено.

За сюрреалистичния си, приказен облик в “Жената днес” актрисата избра едно любимо свое превъплъщение – на изгубената царска дъщеря Пердита от Шекспировата пиеса “Зимна приказка”. “Откакто Мариус Куркински постави дипломния ни спектакъл “Годежът”, не е имало ден, в който да не мечтая да работя с него. Той режисира актьорите по невероятен начин, кара всеки да се чувства изключителен. Когато каза, че ме е избрал за Пердита, треперех от радост и нерви. Царкинята, отгледана от овчари, е един от най-нежните образи, с които съм се сблъсквала – тя въплъщава чистата и безрезервна любов.”

Нещо ново

На 2 октомври Ана блестя в премиерата на “Недостъпната” – постановка на големия режисьор Кшищов Зануси. Там тя се появява на токчета, с руса перука, съвсем неузнаваема – прислужница. В главната роля е секссимволът на Народния театър Аня Пенчева, участва и Деян Донков.

Ана и киното

26-годишната актриса се снима в “Опашката на дявола” и “Писмо до Америка” (участието й в него й донесе награда на името на Невена Коканова – за изгряваща звезда). В Рим предстои премиерата на италианския филм “Посредникът”, където Пападопулу играе… няма да познаете – проститутка. Запознава се с режисьора Стефано Реали два месеца преди началото на снимките и той я кани с условието да научи италиански. Пападопулу се справя и сега говори чаровен италиански.

БНТ ще излъчи новата телевизионна постановка “Биволът” по пиесата на Иван Радоев, в която Ана участва редом до своя преподавател и приятел Стефан Данаилов. А режисьорът Дочо Боджаков я е харесал за ролята на невинно момиче от село, което става нахално цинично женище в амбициозния тв сериал “Патриархат”. В сериите ще участват 75 актьори.

Ролята на майката

Ана е тънка като вейка дори и след раждането на сина си Богдан. През ноември той ще стане на една година и е “най-хубавото нещо в живота”. “Мисля, че се справям добре като майка, много се надявам, че се справям. Ролята на майката си остава най-важната.” В двора на къщата й, покрай кладенеца, Ана тича след прохождащия Богдан и двамата гонят малки котенца. Ловят ги с кепче за риба, за да ги погалят.

 

–––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Емануела Шкодрева – сцената като оргазъм

emanuela

От Пролет Йорданова

Емануела Шкодрева е завършила френска гимназия и НАТФИЗ в класа на проф. Енчо Халачев. Дипломирането й съвпада с поканата да дебютира в Народния театър и вече 14 г. е в постоянната трупа. Тази година получи “Аскеер” за ролята си в пиесата “Живот х 3” на режисьора Явор Гърдев. Преди това печели популярност с участието си в “Самолетът беглец”, “Маркиза дьо Сад”, “Дон Кихот”, “Декамерон”, “Ана Болейн”, “Венецианският търговец”. Има общо над 30 театрални роли. През новия сезон ще я видим в ирландската пиеса “Вълча атака” и в “Почивен ден” на Камен Донев.

И тъй като за една актриса най-красноречивият начин да изрази себе си е монологът, решихме да ви представим Емануела Шкодрева в два монолога – един житейски и един сценичен.

Пролог

Déjà vu

“Като студенти във втори курс бяхме отишли в Народния театър. Ходех по коридорите и изведнъж в един тъмен коридор се почувствах като в някакво déjà vu, нещо познато, някакво усещане, че ще бъдеш там, че това предстои.”

Първо действие

Монологът на Емануела

“Мисля, че съм родена под добра звезда. Природата ми е много градивна и ако няма нещо интересно, което да завладява вниманието ми, се записвам да уча език или тръгвам да пътувам. Много са ми интересни срещите с хора, да колекционираш човешки съдби доставя огромно удоволствие. А за себе си смятам, че съм човек на крайностите – от крайно примирение до пълно бунтарство, от абсолютно съзерцание до абсолютна активност. За това ми помагат и ролите, които играя – от комедия до трагедия, например “Живот по 3” и “Медея”. Мисля, че у човека съществува и добро, и зло, и дяволи, и ангели – въпрос на личен избор и култивация е на какво ще дадеш воля. Усъвършенстването е пътят към себе си. Най-трудното нещо в живота е човек да се изповяда, да каже за тъмната страна у себе си, да има силата да преживее този катарзис и да си прости. По-щастлив си, ако нямаш его, което да те тормози и да смяташ, че с теб започва и свършва светът.

С годините и уроците, които получих от живота, аз се преборих със своето его. Изобщо от малка непрекъснато съм се борила за всяко нещо. Напоследък пък виждам, че много лесно ми стават нещата. Явно съм си изплатила някаква карма. Чувствам, че някакъв период е свършил.”

Второ действие

Монологът на една актриса

“Нашата професия е среща – да срещнеш режисьора, който има смелостта да ти даде точно тази роля, да поеме риска. При мен се получи абсолютен парадокс, защото взех “Аскеер” за една роля, която не исках. Когато Явор Гърдев ми каза, че ще играя Инес в “Живот по 3”, бях много отчаяна – не исках да играя жена, която е жертва. Пък и самата пиеса е комедия, а аз изобщо не обичам комедии. Но този спектакъл се оказа истински феномен – харесва се и на крайни сноби, и на най-широката публика.

Много повече ми допадаше ролята в “Разбиване”, където играя съвременната Медея – жената, убила детето си, за да отмъсти. Критиците написаха, че диапазонът между двете роли – Инес и Медея, е потресаващ.

С голямо умиление си спомням ролята на Ана Болейн, в нея има нещо, което ме провокира, харесва ми нейната противоречивост. Имах огромен успех и със спектакъла “Отражение” – играхме го и на френски в Брюксел. В него се чувствах като Алиса в страната на чудесата.

Най-важно ми е, като влизам в кожата на някоя героиня, да ми е близка на душата, да имам някакво физическо усещане към нея. То е като магия, само тогава си напълно искрен. А именно тоталната искреност е това, с което един актьор може да плени публиката. Когато играеш всеотдайно, се презареждаш от зрителите, получава се енергиен обмен между вас. Никакви пари не могат да се сравняват с такива моменти – все едно си в космоса, като оргазъм, катарзис на цялата ти природа, чувстваш се велико. Затова играя – не за да се състезавам с колегите, а за да надскоча себе си и да изживявам все повече такива моменти.”

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Ванча отново ни изненада

vancha

От Пролет Йорданова

Казаларската царица, Рада Госпожина, Грушенка, Адела, Елена – за актриса с 50-годишна блестяща кариера, каквато е Ванча Дойчева, изброяването на всички запомнящи се роли едва ли е възможно. Често я наричат Вазова героиня, понеже е играла в почти всички постановки на Вазов. За половин век, през който нито веднъж не е изневерила на Народния театър, Ванча стана любимка на няколко поколения с поне 2-3 централни роли на сезон и с невероятната си дарба да се превъплъщава в различни образи.

Ванча Дойчева стъпва на сцената на Народния театър на 9 г. с роля на една от ученичките на Рада Госпожина в ”Под игото”. Години по-късно изиграва самата Рада Госпожина, а снимки със сцени от постановката влизат като илюстрации към Вазовия роман в детските читанки и в училищните стаи. Освен в “Под игото” актрисата прави запомнящи се роли в “Двубой” и “Казаларската царица”. И досега се случва да я спрат на улицата и да я попитат: “Как е Казаларската царица?”

А най-много се зарадвала, когато за една от последните й (засега) роли критиците написали: ”Ванча отново ни изненада.” “Да изненадаш почитателите си, след като си изиграл повече от 200 роли в театъра, киното и телевизията, наистина е невероятно.

Непрекъснато се боря с рутината

и ненавиждам старите похвати в актьорската игра. Наблюдавам младите си колеги – те са ми ориентир”, споделя актрисата.

Талантът й позволява да се вписва в целия диапазон на актьорското изкуство. Като по-млада играе предимно лирични и драматични роли. Сега вече режисьорите я избират за ярки, характерни роли. Ванча няма жанрови предпочитания, за нея важното в една пиеса е да има добра драматургия, добър режисьор и точно актьорско разпределение. “Тогава става магията, само тогава!”

Горда е с ролите си на Мег в “Бившата мис на малкия град”, на Грушенка в “Братя Карамазови”, на Елена в “Деца на слънцето”, на Адела в “Домът на Бернарда Алба”, на Савина в “Елегия”, на Лизистрата в едноименната комедия на Аристофан, на Дездемона в “Отело”, на Регана в “Крал Лир”, на Инес в “Почивка в Арко Ирис”…

А ролята, за която съжалява, че не е изиграла, е на Елайза Дулитъл от “Пигмалион” на Бърнард Шоу. “Харесвах я, защото в началото е ярко характерна, а после се извисява в един много силен драматичен образ.”

През този сезон й предстои участие в комедията “Почивен ден”, автор и режисьор на която е Камен Донев.

“Всяка роля започвам от нула

със страхотно любопитство, което с годините се увеличава. Но най ме крепи любовта на публиката. Свикнала съм да играя пред пълни салони, но и двама души да има в залата, ще играя по същия начин” – казва го с такава искряща усмивка и ентусиазъм, че не може да не й повярваш.

Натоварването на актьор при централна роля в тричасова постановка според американски учени е равно на натоварването на космонавт по време на полет. След много пъти по три часа обаче Ванча Дойчева говори за театъра и ролите си сякаш тепърва започва. Въпреки годините душата й е млада, желанието за работа – огромно, а излъчването й – на човек, който определено е открил и съхранил в себе си хармонията. “За мен духовните ценности са най-важни. Не ме занимават дрехите, бижутата, колите. Сценичните костюми за мен са много по-важни, отколкото тези, с които ще ида на прием. А

най-ценното и скъпо нещо в живота ми е семейството”

Около себе си Ванча винаги е имала хора, чиято подкрепа й е помогнала да реализира успешната си кариера. Родителите й от самото начало я насърчавали, после имала шанса да е ученичка на проф. д-р Кръстю Мирски – на него тя твърди, че дължи всичко в театъра. А през последните 33 години актрисата има до себе си истински другар в живота –  проф. д-р Димитър Шойлев. “И досега ме посреща след всяко представление и се прибираме заедно. Той е моята опора, сила и вдъхновение. А дъщеря си Анна просто обожавам”.

Освен безспорната обич на публиката Ванча Дойчева е получила и всички възможни отличия. Била е лауреат на Димитровска награда, най-младата заслужила и най-младата народна артистка. Преди 2 г. Министерството на културата й дава награда за принос за развитието и разпространението на българската култура. А миналата година получава голямата награда на Карлово “Васил Левски”. Баща й Любомир Дойчев е бил писател “левскивед”, а след смъртта му Ванча се опитва да продължи делото му като заместник-председател на общобългарския комитет “Васил Левски”.

Последните два големи юбилея на Народния театър Ванча си спомня с много тъга. “Преди 20 г., по време на тържеството, в салона почина майка ми. Много тежко го понесох. А на 90-годишнината току-що беше починал баща ми. Така че за мен Народният театър наистина е всичко. Това е моята вселена, моето убежище, вторият ми дом – тук са протекли детството ми, младостта ми, най-щастливите и най-скръбните моменти в живота ми.”

Facebook Twitter Google+

0 Коментара