Когато жените казват истината

Слабият пол е винаги опасно непредсказуем за мъжкото общество. Веднъж месечно природата си казва тежката дума и жените – нашите приятелки, съпруги или колежки – започват да говорят истината и само истината. А това се случва в дните, когато организмът им болезнено се вие под камшиците на поред­ния и неизбежен предменструален синдром (ПМС).

Преди векове прадедите ни благоразумно населявали крайбрежията, препитавайки се с морски продукти и съобра­зявайки ритъма на живота си с приливите, отливите и лунните фази. Без да са чели дебели кни­ги, още тогава те са подозирали, че по-красивият пол е подвлас­тен на своите природни фази и в дните около ПМС е просто за­дължително мъжете да стъпват на пръсти.

Който не знае този факт, непре­менно ще го научи на собствен гръб. Мой приятел имаше спе­циално календарче, с което не се разделяше. В него пунктуално бе отбелязал смутните дни за съжителството със своята половинка. И тогава се стара­еше да остане незабележим. Иначе ще стане мътна и кърва­ва, твърдеше прозорливо той.

В началото на 2008 г. господата от цял свят с основание трепе­реха, защото имаше реална

опасност човечеството да се върне към лунния календар

Само си представете какво би станало, ако начело на великата ядрена свръхдържава бе заста­нала енергичната, но и уязвима Хилари Клинтън. Защото и днес настроението и поведението на жените не е имунизирано срещу капризите на задължи­телните месечни кризи. Дори те да са сенатори или президенти. Може би единствено ислямски­те държави, които отдавна са възприели лунния календар, остават незасегнати. Не че за­падните страни винаги са били в пълно неведение по този де­ликатен въпрос. В края на XIX век в Париж се появила любопитна книжка – „Жената в пери­ода на месечното пречистване“. В нея авторът й, доктор Шакало, задавал сакралния въпрос: „Как може да се довери решаването на държавни задачи на съще­ство, което под влиянието на вътрешните промени е способно на постъпки, за които после само ще съжалява?“

Ние, естествено, можем само да се досещаме какви прежи­вени неблагополучия в личния живот са накарали доктора да съчини този смущаващ мани­фест на яростния сексизъм.

Но без съмнение мнозина от нас многократно са играли главната отрицателна роля в ирационалния многосериален кошмар, сценарият на който е вдъхновен от иначе скучния медицински термин „предменструален синдром“.

Ала това е положението – докато крехки­ят дамски организъм се пречисти, чистилището най-често за сметка на околните. Странното е, че самият термин е бил лансиран през 1953 г от жена – Катарина Далтън. Звучи невероятно, но дотогава уж просветената част от човечеството дори не е подозирала за тази бомба със закъснител, която никога не закъснява да избухне. Някога, когато една дама троснато казвала, че вече не си представя как по-нататък ще съществува, защото любимият й парфюм е на привършване, кавалерът й отегчено и доста лекомислено вдигал телефона и го поръчвал, вместо кротко да се сниши и да изчака да преминат няколкото кризисни дни, които нямат нищо общо с благоуханията.

Днес, когато мъжете знаят какво се случва през тези дни, жените имат пълното основание да се сърдят на мисис Далтън, защото прибързано издала тайната им. Лишила от удобното право веднъж месечно да ни тормозят със своите претенции и безогледно да

лющят гипса от фасадата на самочувствието ни

Любопитното е, че само преди век и половина екстремните прояви на ПМС в Англия се смятали за психични разстройства. Пациентките на общи основания ги лекували чрез принудителна стерилизация – общо на Острова и в САЩ направени няколко хиляди от т. нар. „операцията на Бети“. И ако не бе кавалерската намеса на джентълмените, нищо чудно тави кръвожадна спрямо дами­те практика да бе още актуална. След като са претеглили всички „за“ и „против“, съвременните жени вече почти са склонни да признаят пред нас съществуването на въпросния проблем. По всяка вероятност обаче все още не са категорично решили дали окончателно да повярват в универсалното въздействие на ПМС. Защото не са преценили дали тази искреност им е изгодна. Затова възгледите им продължават да се лутат между две крайности.

Госпожа А. например е искрено убедена, че ПМС е мръсна дума, измислена от женомразците. И че мъжете я употребяват, тъй като упорито не желаят поне веднъж месечно да чуят истината за себе си. Защото не им изнася.

Затова дори деликатно да се опитаме да й напомним, че неблагоприятната фаза на лу­ната прави поведението й излишно емоционално, винаги срещаме враждебен отпор. А той задължително е гарниран с нелицеприятни прилагателни по наш адрес. Всекидневните укори, че не вдигаме капака на тоалетната чиния, парадоксално се израждат в обвинения за страховити прегрешения към човечеството.

Припомнят ни дори микроскопичните минали фалове. Стига се до тежки обобщения за предадени чувства и провалени съдби.

В тези чутовни за лабилната ни психика дни ние от имагинерно Нещо се превръщаме в едно доказано и необратимо Нищо.

На другия полюс е дамата В. Тя се уповава на трезвия разум и възприема ПМС като неизбеж­на проява на световните злини от рода на сушата, наводнени­ята или боклука по улиците. Докато ни гледа изпитателно в очите, крехкото същество ни предупреждава да имаме едно наум в точно определен сегмент от месеца, защото дявол­ският цикъл ще я подкокороса да изрече какви ли не щуротии, за които после сигурно ще се съжалява. И че за нервните из­блици трябва да се сърдим не на иначе слънчевата й същност, а на несъвършената майка природа.

Както и да го погледнем обаче, и двата варианта виреят върху благодатната почва на женския егоцентризъм, щедро поливан от суетното самолюбуване.

В крайна сметка няма значение кой е виновен – ние или приро­дата. По-важното е, че жените са винаги невинни. И в това няма нищо парадоксално.Теса едно­лични собственици на утроба­та, раждаща тези, които днес и утре ще тормозят посестримите им с мъжките си щения. Но и са капката парфюм, без който жи­вотът на тази планета щеше да е като воняща клоака. А парите и властта, за които бленуваме, просто нямаше да имат никак­во значение.

Някому може да се стори, че все пак рационалният подход на дамата В. е за предпочитане. За­щото тя кавалерски ни известя­ва да не приемаме прибързани ответни действия, а просто тър­пеливо и мълчаливо да изчака­ме, докато кризата премине. Само че именно в това е същ­ността на проблема „когато гръм удари, какехото заглъхва“. Точно на 22-ия ден от нейния лунен месец тя като нищо ще изтърси, че подсмърчането ни е само щрих от нашата отвра­тителна антисексуална инфан­тилност, от която просто й се повдига. Хващам се на бас, че ще забравите, че това се случва в Дните на търпението и сниз­ходителността, които ние ще­дро плащаме кеш с нервите си. Ще се обидим и въобще няма да сме склонни към компромиси. Истината е, че така боли само истината. Нищо, че рискуваме да я чуем само веднъж в месеца. За раните от нея няма давност. Ще търсим реванш. Но ще сме късметлии, ако успеем да на­правим поне нещо по този въ­прос преди началото на

новата фаза от женското лудолуние

Все пак, вярваме ние, ще дойде ден и ще си отмъстим. Защото обидите при мъжете не изчез­ват от само себе си. Нито пък зависят от лунните фази. А така сме устроени, че всичко, което не проумяваме, само още пове­че ни ожесточава.

Ако по някаква странна, но типично мъжка аналогия в този момент ви хрумне, че същест­вува невидима връзка между дереджето ни като общество и поредицата от неподходящи дати в календара, прогонете тази мисъл. Ангажирайте главата си с нещо по-оптимистично, което не зависи от нечии природно обусловени прили­ви и отливи. Утешете се, че за разлика от днес медицината в епохата на доктор Шакало не е разполагала с модерни фарма­цевтични средства, за да туши­ра хормоналните протуберанси и да застрахова жените от необмислени решения.

Да не говорим, че сега имаме средства за нула време да се скрием от женската фурия на другия край на земното кълбо, докато температурата на не­доволството от нас поспадне. Днес на Сократ нямаше да му се налага да се крие из маслиновите горички с Платон, фило­софски правейки се, че не чува крясъците на благоверната си, но свадлива Ксантипа.

Остава висящ основният въ­прос: можем и трябва ли винаги да бягаме от истината, за която гръмогласно твърдим, че е най- скъпоценното нещо в отноше­нията между половете? Защото проблемът може би не е кой и кога ни облива със студения душ, а че винаги се намира по някое петънце, което жените искат да отмият завинаги от мъ­жете.