Защо никой не те предупреди какво се случва всъщност?! Бебе! Нямам предвид страха, напрежението, умората, стреса, бездънната болка и върховната радост. Никой не предупреждава, че То, Детето, ще срине целия ти свят! Ще го заличи. Без да усетиш, без да си готов, изведнъж и завинаги. И ще ти го създаде отново. Със себе си за център на вселената. Животът не спира. Просто се променя. Напълно.
На 30 години съм. Имах амбиции, обещаваща кариера и професия, която ме заведе на неочаквани места и ме срещна с неочаквани хора. Сега си имам работа с един обсебващ тиран с най-сладката, очарователна усмивка на света. Синът ми е на 2 години. Планирано, чакано, обичано дете.
Важно уточнение, защото не съм егоист, но ми се иска да бъда!
Преди 2 години забравих себе си. Май в родилния дом. Или когато се оказах без свободни баби или скъпоплатена гледачка. Или малко по-късно, когато осъзнах, че се нуждая от бебето много повече, отколкото то от мен.
Пропаднах в собствените си чувства и разбеснели хормони.
В майчинството.
Оказах се в кьошето на друг живот, покрай който отминаха 2 години – без да ги усетя, без да ме заинтригуват, без да ме засегнат. Натиках дълбоко малките победи от личните си битки, с които изглеждах голяма в очите си.
Заех се да бъда майка.
Преди се борех за себе си – малко по малко в професията, лека-полека в службата, стъпало след стъпало в йерархията. Исках да бъда добра, да бъда професионалист.
Сега сменям памперси.
Изгубих тренинга, забравих отработените ходове, не помня хитринките в занаята. Забравих как се живееше по другите правила. Как да мисля с динамиката на камерата и микрофона. Бях репортер в телевизия. Сега само гледам телевизия. Денят не се броеше за свършил без куп изчетени вестници, а следенето на новинарските емисии – издигнато в култ. Сега са само фон, върху който вълкът от касетката вие страшно, докато малкият пробва скачат ли топчетата от супата.
Две години, а вече се спъвам в думите, ако срещу мен седи човек, който умее да говори и не се плюнчи заради непораснал зъб. Две години, след които телефоните в служебното тефтерче вече са „несъществуващ номер”. Две години, в които непрестанно се питах: а можеше ли да е иначе? Да не забравям себе си, докато отглеждам него? Да бъда едновременно супермайка и суперпрофесионалист? Да бъда себе си, без да пренебрегвам сина си?
Имам приятелка, състудентка. Нахакана, еманципирана, добре поддържана жена. Без ден трудов стаж, но с две прекрасни момиченца и съпруг, който я боготвори. Намерила е себе си чрез тях.
Имам и още една приятелка. Седеше от другата ми страна в университета. Сега е в чужбина. Преди години тръгна след голямата си любов. Без да знае език, без ясно бъдеще, без сигурност. Сега е с втори диплом от университет, с амбиции, воля и кариера. Намира себе си в поредната преодоляна цел.
И пак стоя между двете – майка и професионалист. А не може ли и двете?
Време е да се върна там, където спрях. Да заема мястото, което едва ли някой ми пази. Да настигна другите. Да вляза в тяхната крачка. Да приема тяхното темпо. Но винаги с мисълта и грижата за детето.
Ще трябва да се разкъсам във времето,
което така или иначе не стига. Да се намеря между навъсения шеф и ревящото бебе. Да работя здраво, докато умът ми е при малкия. Да се стягам за поредната командировка, докато се чудя как ще се оправят с баща му. Да разчитат на мен и тук, и там. Искам да върна себе си с уважението на професионалиста, с това, че мога, че знам, че съм. Искам да виждам синът ми как тича, как скача, как плаче и се смее. И съм щастлива, че благодарение на него сега започнах да разбирам моята майка, да я чувствам по-близка откогато и да било.
Как да съм всичко за детето си, без да ограбя себе си? Мисля, че знам отговора: ще побързам да намеря най-близката ясла. Но ще бъда добра майка, честна дума! Всеки ден след работа, когато не съм в командировка и нямам изостанала работа за уикенда. Обещавам!
0 Коментара