Те. Различните

Нямам съзнателен спомен някой в семейството ми да ми е говорил за различните. Нито в една, нито в друга посока.

Но също така нямам съзнателен спомен някой в семейството ми да се е отнасял различно с различните.

В апартамента над нас в блока на родителите ми имаше момче с леки психични отклонения. В съседния на нашия вход едно момиче, с което си играех, показа симптоми на шизофрения с навлизането в пубертета. Родителите ми нито са ме спирали да общувам с тези деца, нито са ги коментирали негативно. Мама (здравен работник), ако правилно си спомням, дори се опитваше да съдейства с каквото може на момичето.

От друга страна, аз самата се усещах различна. Още от малка. Не си играех на кукли. Не се обличах в розово. Не живеех при мама и татко. Имах си собствено мнение по много въпроси и доста често то не съвпадаше с общото, даже напротив.

Отказвах да ме вкарват в рамки, униформи, калъпи

и се бунтувах срещу това много активно. Не е било с цел, просто исках да бъда себе си. Разбира се, в онези времена това влечеше проблеми от административен характер в училище, опити да ме форматират и остри реакции от моя страна. Никой не ме е учил на тези неща. Никой не ме е учил обаче и да се преструвам. Усещанията ми за личност и за свобода просто са част от мен. И сега си давам сметка, че съм прекарала на практика целия си съзнателен живот в рушене на границите, предизвикване на комфорта, търсене на нови посоки.

Представям си как съм изглеждала и вероятно все още изглеждам през очите на по-конформистки настроените хора. Всъщност знам. Виждала съм онези сведени погледи, онези криви усмивки, онова притеснение, че съм там и че някой може да реши, че останалите са като мен, онзи език на тялото, с който са се разграничавали от мен.

Но това е дребна работа. Никой не е успявал да ме пречупи. Сигурно защото опиталите емпирично са установявали, че няма да стане. Понякога болезнено са го установявали.

Има обаче работи, които не са дребни. „Те са болни. И без това не заслужават да живеят” – казва по телевизията дете на видима възраст около 8 години по повод на свои връстници, деца на бежанци, които е планирано да дойдат в неговото училище.

„Всички педераси от Орландо до София на боклука! Черни, бели без значение !” (правописът на автора е запазен) е анонимното мнение на някого в он лайн среда по повод трагедията в Орландо.

Моето име е „смърт за предателите, свобода за Британия“ – така 52-годишният Томас Меър, обвинен за убийството на британската депутатка Джо Кокс, отговаря в съда на въпроса как се казва.

Това са просто малки парченца от пъзела. Пъзелът на разделението, който всички ние сглобяваме, съзнателно или не, всеки ден.

Докато седим в градския транспорт и критично оценяваме жената с вехтите дрехи, която „толкова ли пък не може едни дрехи да си купи”. Докато спираме да минаваме по „Симеон“ понеже сме чели/чули, че там има много от „ония” и ни е страх. Докато заобикаляме жената, която бута дете в инвалидна количка, мислейки си „добре, че не е моето дете”. Докато шушукаме съжалително, че съседката няма деца на тия години. Докато казваме, че

нямаме нищо против гейовете, само да не ги виждаме

Отдавна съм разбрала, че да си различен може да е стигма. Но в моята глава, в моя живот, в ежедневието ми различието е богатство. Не винаги го разбирам, но поне се опитвам. Ценя го. Вярно, понякога и аз съдя хората. Неизбежно е. Но не заради религия, пол, цвят на кожата, сексуални предпочитания, политически убеждения, етнос и др. А заради изборите, които правят, когато те са възможни.

Сартр беше казал, че „адът, това са другите“. Ние всички сме свързани, а това значи и че зависим едни от други. И когато се делим на такива и онакива, на нас и те, всяка група превръща всяка друга в „другите“. И това няма край. В училище ни учат на много неща, някои от които напълно безполезни. И у дома ни учат на много неща. Някои от тях полезни. Но и на двете места, а и в своя социален живот ние наблюдаваме поведенчески модели, попиваме ценности, манифестирани в ежедневието ни през най-обикновени неща, формираме нагласи.

Всеки социолог ще ви каже, че между речевите и поведенческите модели, доминиращи са поведенческите. С други думи, каквото и да говорите, ако не го правите, децата ви, например, ще възпроизвеждат това, което правите, а не това, което говорите.

Честно, в кой час в училище учим децата как да се справят с онова, което не разбират, с хората, различни от тях? Честно, колко често в семейството говорим с децата си за другите хора и за разнообразието?

Честно, колко спокоен, задълбочен и отговорен дебат като общество водим по темите за етносите, емигрантите, хората в неравностойно социално положение, уязвимите групи, хората с различна (както я наричаме) сексуална ориентация, изоставените деца или тези с някакви заболявания, хората с психични проблеми…

В социализма всички те бяха остракирани, превръщани в закононарушители, изолирани в сгради, далеч от всичко и всички, крити в домовете си, маргинализирани. А сега? Сега, по навик или по избор, са просто „те“. Предпочитаме да не знаем за тях. Да не ги виждаме. Да не говорим за тях, камо ли с тях.

Да, те са различни. По различни начини. И трудно се разбираме понякога.

Ние имаме претенцията за съвършенство.

А те не се вписват в нея. И ние просто ги игнорираме, или превръщаме различието им в тяхна вина, в етикет, в стена.

И забравяме, че от тяхна гледна точка ние сме различните. Но те са малцинство. Нямат шанс да станат като нас, защото това, в повечето случаи, не е въпрос на избор. Или са се родили такива, каквито са, или фактори извън техния контрол са ги превърнали в това, което са. Защото хората с психични заболявания са били преди учители, художници, шофьори. Защото бежанците са били в предишния си живот лекари, строители, инженери. Преди да станат прашни, окъсани хора-кервани, гонени от границите, лъгани от трафиканти, ловени от „динковци“, пращани в бежански лагери при кошмарни условия… За всички тези хора ние сме различните. Но правилата зависят от нас. Просто защото сме повече. Просто защото не сме на тяхното място. Просто защото имаме властта да сме нормални (каквото и да значи това). Ние решаваме. Можем да решим да ги натирим, осмеем, унижим, мразим, отричаме, гоним, презираме…

Мислите ли, че Леонардо е бил нормален? Човекът е ходел по моргите да събира трупове, крайници, части от хора и ги е разфасовал с научна цел. Това нормално ли е? Той е бил художник, архитект, математик, инженер, скулптор, лекар, астроном, изобретател… Бил е всичко това едновременно. Това нормално ли е? Ами Бетовен, Ван Гог… Те нормални ли са?

Помислете за тях следващия път, когато понечите да класифицирате някого.

Истината е, че няма „те”. Утре ние може да сме „те“. Или децата ни. Няма застраховани. Истината е, че всеки от нас проектира в другите собствените си страхове, ограничения, предразсъдъци, стереотипи, фрустрации. Истината е, че само ние можем да решим как ще третираме другите.

“Don’t ask for whom the bell tolls, it tolls for thee,” е казал Хемингуей. Знам, че можете да си намерите поне пет извинения защо това не се отнася до вас. Знам също, че и петте ще звучат логично, но ще са само проекция на страха ви от провал, от нарушаване на зоната ви на комфорт и от другия. Базисна психология. Затова ви предлагам, ей така, за разнообразие, да направите нещо друго – напънете се, амбицирайте и намерете поне една причина да не сте пасивни, да не сте агресивни, да не сте предубедени към другите. Само една. Знам, че е трудно. Винаги е трудно да предизвикваш себе си. Но също така знам, че можете. Защото и аз съм като вас. И на мен ми е по-лесно да залагам на сигурно. Да съдя. Да класифицирам. Но винаги, когато усетя, че съм на път да го направя, си казвам, че това е лесният път. Онзи, който всъщност не води наникъде. Защото повторението не е, както са ни внушавали, майка на знанието. Майка на затъпяването е. Затова аз не питам за кого бие камбаната. Знам, че бие за мен. Винаги бие за мен.