Цитирала съм Ксавиера Холандер и предполагам, ще продължа да го правя, защото в областта на секса може да й се има доверие.
И защото западните издания, които всекидневно прелиствам поради естеството на служебните ми задължения, изобилстват със съвети и на други квалитетни проститутки, а нашето племе на автори и редактори обича да си „измива ръцете“ с чужди думи, когато искаме да кажем нещо, но по някакви причини не ни стиска да използваме първо лице. Докато се чудех как да заприказвам за нежното ни отверстие, което, впрочем както мъжкият член, има своенравен характер и води собствен живот, ме осени идеята да си „измия ръцете“ с Ксавиера. По време на гостуването й у нас я попитах
какво не им достига на мъжете у дома
при положение че жените сега са далеч по-разкрепостени и отдавна не се ограничават с мисионерската поза при секс със съпруга си. Тя ми отговори, без да се замисли: „Повечето жени, независимо дали са омъжени или не, не познават вагината си (тя, естествено, употреби думата pussy), не си я уважават и затова – дори много да обичат мъжа си и да знаят различни пози – невинаги изпитват удоволствие от секса. А това им личи и мъжете се чувстват уязвени, че не са ги задоволили. Погрешно е да се мисли, че на тях не им пука за това. Напротив, те така се чувстват пълноценни.“ Но макар да са ми симпатични и да ги предпочитам самоуверени, за момента ще оставя мъжете настрана и ще изместя акцента към нашето удоволствие. Ксавиера беше категорична – преди да иска нещо от мъжа, жената трябва да познава много добре собственото си тяло. Впрочем тези неща ги пише и в дебелите книги по психология, и в древните текстове за изкуството на екстаза. А в белите страни, когато приключат кариерата си, проститутките, които обичат професията си, правят
курсове за опознаване на собственото тяло
Ксавиера ми препоръча сайта на нейната колежка Бети Додсън (www.bettydodson.com), която има цяла учебна програма „Секс със себе си“. Тази мисионерка на удоволствието говори за женските гениталии като за шедьоври на Ренесанса. И много мило, майчински чак, обяснява, че колкото и да сме умни и отворени, това е среща с непозната. Запознаваш се малко плахо и недоверчиво, а после, независимо дали си останала със смесени чувства, трябва да си правите редовни срещи като с приятелка на кафе, за да си станете близки. Това направо си е съдбовна среща, която не просто ще подобри удоволствието в леглото, но ще ви докара дотам, че да разцъфнете – от здраве, виталност, самочувствие. Има и илюстрации на това, което индийците наричат „йони“, а англоезичните народи – pussy, което все пак звучи по-уважително от нашата неуважителна „путка“ и
иронично-умилителна „катеричка“
Държа да си кажа репликата за „думите“, защото някак не мога да се насиля да боготворя нещо, което, за да го изговориш, трябва да го учлениш със същото движение на устните, с което плюеш.
Един от текстовете в сайта се казва Viva la Vulva. И по всичко личи, че въпросната Бети Додсън се цели в Нобелова награда за мир: тя е категорична, че
светът ще стане по-цивилизован и хуманен, когато започнем да гледаме на гениталиите си с нужното уважение.
Разказва как първите й курсистки се притеснили, когато разбрали, че първо трябва да си огледат добре вагините с огледало, а после да си ги фотографират една на друга. Замирисало им на порнография, но тъй като добрите проститутки по условие са съвършени психолози, Бети ги склонила. Много скоро станало ясно, че когато подобен акт на близост се осъществи между нормални жени, порнографията отстъпва на нещо, което прилича повече на артфест. Докато гледали фотографиите, жените започнали вдъхновено да правят
асоциации с миди, сърца, орхидеи
цветя, дори водопади. Те не виждали „срамотии“, както би казала баба ти, а форми на симетрия, бароков стил, балдахини, драперии, готически форми, че и датско модерно изкуство (каквото и да означава това). Онова, което видели и опознали, по никакъв начин не би могло да бъде наречено „путка“. Една жена споделила, че й прилича на лотос, който й вдъхва спокойствие, че мечтаната епоха на Водолея е на една ръка разстояние – твоята собствена ръка, до твоето собствено цвете. След няколко дни всички казали на Бети колко добре се чувстват, захванали се с неща, които винаги са искали да правят, но не им достигала смелост. Една от дамите още на следващия ден поискала увеличение на заплатата и го получила. Толкова уверена била, че го заслужава, че снела от плещите си проблем, който я тормозел с години.
Рисунките на вулвата далеч не са изобретение на мадам Бети Додсън, нито на сценаристите на „Сексът и градът“ (в една серия художник покани Шарлот за модел в изложбата си на вагини в различни цветове, окраски и форми). Има пещерни рисунки от 35 000 г. пр.Хр., които изобразяват Богинята, оголваща прекрасна вулва. В предисторическите пещери в Южна Европа също има доста изваяни изображения на това, което предците ни са наричали
„порталът на човешкия живот“
В почти всяка книга, която предава древно познание, пише, че духът на утробата трябва да бъде уважаван, почитан и зачитан. Тогава кожата на жената блести, очите й искрят, тя излъчва покой и магия. Когато е отхвърляна, нечута, осъждана, утробата става склад на негативни емоции и съответно вместилище за болести – болезнен менструален цикъл, спазми, течения, гъбични инфекции, рак на шийката, стерилитет…
Вероятно много от вас знаят тези неща, но подозирам, че малко са се осмелявали да се разглеждат дълго, да се рисуват, да се фотографират, да си говорят наум с вагината, да й посветят стихотворение и да я питат: какво те тревожи, какво да направя, за да се усмихнеш, какво чувстваш, когато те докосват, чие докосване предпочиташ…
В това отношение наистина е жалко, че социализмът затвори кепенците и на сексуалната революция от 60-те, и на съпътстващите я първи години на бурен феминизъм (поколението на „изгори си сутиена“). В онези общества, които са си я имали, когато й е било времето (защото това, което се случи у нас по-късно като пародия на въпросната революция и на феминизма от 60-те, е като да караш варицела на стари години – болезнено, с температура и неизличими белези), жените кипнали от несправедливостите, изстрадани от посестримите им през вековете. И освен че четели феминистки манифести, се подкрепяли една друга в пътуването към разбирането какво е да си жена въобще, към необходимостта
да прекрачиш отвъд срама и вината
приписвана на греховното ни тяло. В тези женски кръгове момичетата с изгорени сутиени са се разглеждали една друга, дори са използвали разширители като тези на гинеколозите, за да видят какво има още по-навътре. Това не ги е направило нито лесбийки, нито порнозвезди, това ги е освободило от товара да се държат като всичко друго, но не и като жени. Жени в истинския смисъл на думата – онзи, който Сътворението е вложило в нас. Онзи смисъл преди легендата за ябълката и змията. За разлика от посланието във въпросната легенда пионерите феминистки открили, че познанието на собствената анатомия им дава билетче за Рая, не ги гони от него. Не че не опитаха да напъхат в лудница първите, които се запитаха: нормална жена ли съм, след като не искам да се омъжа като майка си, и макар че непрестанно ми се чука, не искам да живея с този, с когото спя (нали помните филма „Луди години“?).
Тук не искам да бъда разбрана погрешно. Безкрайно много уважавам партньорството, особено когато е преминало стадиите на „обичаш ли ме, котенце?“ и „защо не ми се обаждаш?“ и между двамата има дълбоко приятелство, което никаква странична изневяра не може да разколебае. Но дори тогава удоволствието в секса въобще не е гарантирано, а в очите на жените се процежда печал. И ако попиташ една такава жена: „Какво ти е?“, тя ще каже „Нищо“ и това е верният отговор, а не преструвка от учтивост. Дори да има всичко, тя ще има Нищо, ако поне веднъж в живота си не е палила свещ в израз на дълбока и искрена почит към вагината си.
Мисля, че по същата причина има бум на бисексуалността.
0 Коментара