Дребните перверзни актове са толкова обичайни, че изглеждат нормални. Отначало става дума за про­ява на неуважение, лъжа или манипулация. Понася­ме всичко това, стига да не ни засяга пряко. После, ако социалната група, в която се появи такъв вид поведение, не реагира, то постепенно се изражда в перверзия с тежки последици за психологическото здраве на жертвите. Убедени, че няма да ги разбе­рат, последните страдат мълчаливо.

woman-228177_960_720

Разрушителният морален тормоз съществува от­ край време в семейството, където остава скрит, и в предприятието, където го търпяхме през периода на пълната заетост, когато жертвите можеха да си позволят да напуснат. Днес те отчаяно се вкопчват в работата си за сметка на здравето си – и физичес­ко, и психическо. Някои от тях все пак се бунтуват, случва се и да прибягнат до съда. Явлението започва да навлиза в медиите и това кара обществото да му обърне внимание.

Трудността в клиничната работа се състои в това, че

всяка дума, всяка интонация, всеки намек, всичко е от значение

Отделно взети, подробности­те изглеждат безобидни, но съвкупността им ги прави разрушителни. Жертвата е била въвлечена в убийствената игра и понякога сама е реагирала пер­верзно, както всички ние понякога правим, за да се защитим. Точно това дава повод да се говори – не­ справедливо – за съучастничество на жертвата с агресора ѝ.

И думите болят

По време на клиничната ми практика съм се убедила, че един и същи перверзен индивид възпро­извежда разрушителното си поведение при всички обстоятелства в живота си – на работното мяс­то, в двойката, с децата си. Тъкмо тази последова­телност в поведението искам да подчертая, защото съществуват индивиди, чийто път е осеян с трупове или недоубити жертви. Което ни най-малко не им пречи да заблуждават останалите и да изглеждат напълно приспособени към обществото.

Перверзното насилие в двойката 

Перверзното насилие в двойката често бива отричано или му се придава баналния характер на обикновено доминиране. Психоаналитиците опростяват нещата и обявяват засегнатия партньор за съучастник в перверзното общуване или дори за отговорен за него. Подобно тълкуване означава да отречем силата на хватката, която парализира жертвата и ѝ пречи да се съпротивлява, да отречем мощта на атаката и сериозното психологическо въздействие на тормоза. Не е лесно да се установят агресиите. Те не оставят видими следи и свидетелите предпочитат да изтълкуват като обикновени конфликтни или любовни отношения между двама души с труден характер онова, което е всъщност неудържим опит за морално и дори физическо унищожение на единия от другия – понякога успешен.

Влиянието

В двойката перверзен процес възниква, когато липсват чувства или, напротив, когато отношенията с любимия човек са прекалено интимни.

glass-984457_960_720

Прекалената интимност плаши. Точно затова обект на най-голямо насилие ще бъде най-близкият човек. Нарцистичният индивид използва цялото си влияние, за да задържи другия, но се бои от това, че другият е твърде близо и може да го обсеби. Ето защо налага отношения на зависимост, дори на притежание, като така проверява своето всемогъщество. Обзетият от съмнения и чувство за вина партньор не може да реагира. Неизреченото послание е: „Не те обичам!“, но за да не си тръгне другият, то е прикрито и действа по непряк начин. Партньорът трябва да остане, за да бъде непрекъснато фрустриран, като заедно с това му се пречи да мисли, за да не осъзнае какво става. Патриша Хайсмит описва този процес в едно свое интервю за в. „Монд“: „Случва се понякога хората, които най-много ни привличат или в които сме влюбени, да действат върху искрата на въображението като гумени изолатори“.

За да парализира партньора си, нарцистичният индивид го поставя в положение на неяснота и несигурност, като по този начин не се ангажира във връзка, която го плаши.

Държи другия на разстояние и така се чувства в безопасност. За да не бъде обсебен от него, го принуждава да понася това, което сам не желае да понася. Задушава го, за да му е „на разположение“. В нормално функциониращата двойка партньорите взаимно насърчават нарцисизма си, дори ако понякога правят опити да наложат волята си, като единият се стреми да „затъмни“ другия, за да е сигурен, че играе главната роля. Не така стоят нещата при двойката, водена от нарцистично-перверзен индивид. Там съюзът е смъртоносен – очернянето, подмолните атаки са постоянно явление.

Тоталитаризъм между четири стени

Подобен процес е възможен само ако партньорът проявява прекалено голяма търпимост, която психоаналитиците често тълкуват като израз на неосъзнато желание за извличане на полза, главно мазохистична. Ще видим, че това тълкуване е неточно, защото у някои такива партньори изобщо не се наблюдава склонност към самонаказване – нито преди, нито след връзката. То е и опасно, защото засилва чувството за вина у партньора и ни най-малко не му помага да потърси начин да излезе от ситуация, в която е вкаран принудително.

Причината за търпимостта много по-често може да се открие в

семейната лоялност,

която се изразява например в опити да се възпроизведе изживяното от единия родител или да се пощади нарцисизмът на агресора, да се изпълни нещо като самопожертвователна мисия.

***

a-couple-of-584212_960_720Бенжамен и Ани са се запознали преди две години. По това време Ани изживява фрустрираща връзка с женен мъж. Бенжамен е влюбен и ревнува. Моли я да прекрати отношенията си с него и ѝ казва, че иска да се оженят и да има деца от нея. Ани скъсва, без много да се колебае, и заживява с Бенжамен, като запазва апартамента си.

От този момент нататък поведението му вече не е същото. Той става разсеян, безразличен, проявява нежност само когато му се люби. Ани иска да се обяснят, но той отрича, че се е променил. Тъй като не обича конфликтите, тя се опитва да изглежда весела, макар и насила. Ако случайно се ядоса на нещо, той като че ли не разбира и не реагира. А това я потиска още повече.

С времето отношенията им не се подобряват и Ани продължава да се чуди защо приятелят ѝ я отхвърля. Накрая Бенжамен признава, че нещо наистина се е случило – просто не можел да понася да я вижда така потисната. Тогава тя решава да лекува депресията си, която като че ли е причина за трудностите им, и се подлага на психотерапия.

Ани и Бенжамен имат еднакви професии, като тя е много по-опитна. Той често ѝ иска съвет, но не приема никаква критика: „Това не ми върши работа, писна ми, не разбирам за какво говориш!“. Многократно използва идеите ѝ, като не признава, че му е помогнала. Нито веднъж не ѝ благодари.

Ако му обърне внимание на някоя грешка, се оправдава, като казва, че сигурно секретарката му е сбъркала.

За да избегне разправиите, тя се прави, че му вярва.

Бенжамен е много потаен – не споделя с нея как прекарва времето си, не ѝ говори за живота си, за работата си. Ани научава случайно – от приятели, които го поздравяват – че е издигнат на по-висок пост.

Cover-Moralniyat-tormozБенжамен я лъже непрекъснато. Казва ѝ например, че се е върнал от командировка с еди-кой си влак, докато билетът, който не си дава труд да скрие, показва, че това не е вярно.

Сред хора се държи студено. На един коктейл се приближава до нея, стиска ѝ ръката, представя я: „Госпожица Х., работи еди-какво си“, след това я оставя съвсем сама. Когато по-късно тя му иска обяснения, измърморва нещо в смисъл, че бил много зает. Укорява я, че прекалено харчи, въпреки че сама изкарва прехраната си. Ще му се гардеробът ѝ да е празен и я принуждава да поставя на място пантофите си като малко момиченце. Подиграва я пред чужди хора за кутийките крем в банята: „За какво ли се плескаш с всички тия неща!“.

Ани се пита как да бъде мила с човек, който

пресмята всичко – жестовете ѝ, думите ѝ, парите ѝ

Той не понася разговори за двойката: „Думата „двойка“ е допотопна!“. Отказва да поеме какъвто и да е ангажимент към нея. Веднъж на улицата ги спира клоун, който иска да им покаже някакъв фокус, и го пита: „Това е жена ви, нали?“. Бенжамен не отговаря и се опитва да се измъкне. Обяснението на Ани: „Не можа да отговори, защото по този въпрос просто не мисли нищо. Не съм му нито жена, нито годеница, нито приятелка. Нищо не може да се каже по въпроса, защото е прекалено сериозен“.

Ако тя настои да поговорят за двамата, той ѝ отвръща: „Мислиш ли, че сега е моментът!“.

И други теми са болезнени, например желанието ѝ да имат деца. Когато срещнат приятели с деца, тя се старае да не показва особен възторг, за да не би Бенжамен да помисли, че иска дете. Затова говори с неутрален тон, сякаш тези неща не са важни. Бенжамен иска да властва над Ани. Иска тя да е независима и да не разчита на него в материално отношение, но и да му бъде покорна. Иначе се плаши и я отхвърля. Когато са на вечеря с други хора и тя каже нещо, той съкрушено вдига очи към небето. Отначало тя си мисли: „Сигурно съм казала нещо тъпо!“ – и постепенно започва да си мери приказките.

Но откакто се подложи на психотерапия, се научи да не приема безрезервно критиките му, дори когато това поражда напрежение помежду им.

people-1316420_960_720Двамата не спорят, само се карат, когато на нея ѝ дойде до гуша, когато чашата прелее. В такива случаи единствено тя се нервира. Бенжамен си придава учуден вид и казва: „Хайде сега, пак аз съм виновен!“. Тя започва да се оправдава: „Не казвам, че си виновен, исках просто да поговорим за това, което не е наред!“. Той като че ли не разбира за какво става дума и успява винаги да я накара да се усъмни в себе си и да се почувства виновна. Ако го запита какво не е наред, все едно че го обвинява. Не желае да я изслуша и приключва спора, или по-скоро ловко се измъква още преди да е започнал.

„Бих искала да ми каже какво у мен не му харесва, за да го обсъдим!“

Постепенно двамата спрели да говорят за политика, защото той не приемал аргументите ѝ и се оплаквал, когато тя е на друго мнение. Престанали да говорят и за професионалните успехи на Ани, тъй като Бенжамен не понасял да бъде засенчван.

Ани съзнава, че се е отказала от своите мисли, от своята индивидуалност от страх да не стане по-лошо. И постоянно се старае да направи всекидневието поносимо.

Белези от думи

Понякога все пак реагира и заплашва, че ще си отиде. Той я възпира, като думите му съдържат двусмислено послание: „Искам връзката ни да продължи/Засега не мога да ти дам повече“.

А тя е толкова обсебена от него, че надеждата ѝ се възвръща при най-малкия знак за сближаване.

Ани усеща, че връзката им не е нормална, но тъй като е загубила ориентирите си, се чувства длъжна да закриля и оправдава Бенжамен, каквото и да направи. Знае, че той няма да се промени: „Или трябва да се приспособя, или да го напусна!“.

В сексуално отношение нещата не стоят по-добре, защото Бенжамен вече няма желание да се люби. Понякога тя се опитва да поговори с него по този въпрос:

– Не можем да продължаваме така!

– Не става по поръчка.

– Но какво да направим? Какво да направя аз?

– Не всяко нещо има разрешение! Ти искаш всичко да управляваш!

Когато се приближи до него и го целуне нежно, той ѝ облизва носа. Опита ли се да протестира, той отбелязва, че тя явно няма чувство за хумор.

Кое задържа Ани?

Ако Бенжамен беше някакво абсолютно чудовище, щеше да е просто. Само че преди той е бил нежен любовник. Щом сега е такъв, значи, нещо с него не е наред. И следователно може да се промени. Тя може да го промени. И тя очаква промяната. Надява се, че някой ден възелът ще се развърже и двамата най-после ще могат да общуват. Чувства се отговорна за промяната у Бенжамен – той не е понесъл депресията ѝ. Чувства се и виновна, че не е достатъчно привлекателна (веднъж той се пошегувал пред приятели с облеклото ѝ, което не било „секси“), не е достатъчно добра (веднъж той намекнал, че не е щедра), за да му угоди.

Казва си също, че да запази несъвършената си връзка, е все пак по-добре, отколкото да остане сама, защото веднъж Бенжамен ѝ заявил: „Ако се разделим, аз веднага ще си намеря някоя, но ти с твоя вкус към самотата цял живот ще бъдеш сама!“. И тя му повярвала. Въобразила си е – макар да знае, че е много по-общителна от него – че ако остане сама, ще се чувства потисната и ще съжалява за изгубеното. Ани знае също, че родителите ѝ поддържат незадоволителната си връзка от чувство за дълг. В родния ѝ дом насилието винаги е присъствало, но прикрито, защото семейството ѝ не е назовавало нещата с имената им…

Откъс от книгата на Мари-Франс Иригоайен – „Моралният тормоз. Перверзното насилие във всекидневието“. Издателство Colibri

Facebook Twitter Google+

0 Коментара