„Как ще спреш ти мене – волната, скитницата,
непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното,
просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати,
неминати, –
мене как ще спреш?”
Елисавета Багряна, „Стихии”
Сядам да пиша този текст, точно когато научих новината за смъртта на Prince. Тъгата просто ме удари. Тъгата по човек, който познавам само през музиката. И все пак ме е докоснал дълбоко. И е оставил следи. Има такива хора. Не винаги са световноизвестни. Неотдавна си отиде мой приятел. Той беше такъв човек. Без да прави нищо особено. Просто, защото имаше свой огън. Беше значещ. Като удивителна. И ето така се замислих кое прави хората значими.
Да си значим, ще рече да значиш нещо за някого. Не е нужно това да е светът. Не е нужно да е цял квартал. Не е нужно да е дори и някой друг. Нужно е да си значим за себе си. Защото тогава се отварят врати, другите започват да те виждат, думите ти придобиват значение…
Всички знаем не една и две истории на успели и уважавани хора. На творци, музиканти, художници, бизнесмени, писатели, откриватели, поети, спортисти… Хората, които ни вдъхновяват. Хората, като които искаме да бъдем. Хората, на чиито успехи се радваме и заради които плачем, когато си отидат. Хората, които са вечни. Между тях със сигурност има поне едно общо нещо.
Те не се отказват
А силата да не се откажеш, винаги идва отвътре. Тя е продължение на дълбоката човешка увереност, че ти, твоята идея, твоята мечта, твоето желание, твоето откритие имат стойност. Ти носиш тази стойност. И без теб тя не съществува за никого.
В малкия ни личен свят всеки от нас иска да има стойност. В малкия ни личен свят ние често се гледаме през очите на останалите и търсим себе си в тях. В нашия малък, личен свят други са ни подредили критерии, по които да се равняваме. В нашия малък, личен свят нашата увереност се е превърнала във функция на външни фактори. Нашите реализации са станали еквивалент на нас самите. Сравняваме се непрекъснато. Сравняваме се на ръст и тегло. Сравняваме позициите и заплатите си. Сравняваме имотите и колите си. Сравняваме приятелите и престижа си. Сравняваме лайковете и коментарите си. Сравняваме образованието и дипломите си. Сравняваме децата и семействата си.
Сравняваме, сравняваме, сравняваме
Постепенно се превръщаме в едноизмерни хора (в по-широк смисъл от този на Маркузе). Толкова сме интегрирани в изискванията, очакванията и желанията на другите, че започваме да гоним собствените си сенки. И забравяме кои сме ние самите. Виждаме само парчета от себе си, проектирани в чужди мнения и преценки. В сравнения.
Потъваме в несигурност, неудовлетвореност, недостатъчност. Бягаме от времето. Или се надбягваме с него. И все не достигаме до заветното съвършенство. Защото ние не сме само работата си, колата си, детето си, теглото си, ваканциите си, приятелите си… Ние сме всичко това. И още милион неща. Всичко това сме ние. Всеки изживян ден, всеки неуспех, всяка песен, всеки провал, всяка среща, всяка книга, всяко постижение, всяко пътуване, всяко преживяване е част от нас и ни е превърнало в човека, който сме. Всичко, което ни предстои, ще добавя мазки към собствената ни картина. Ще ни води към собствената ни завършеност и пълноценност.
Въпросът е какво всъщност виждаш, когато се погледнеш в огледалото? Ако си жена на произволно избрана възраст, има над 80% вероятност да не си доволна от отражението в него. На този въпрос е важно да отговориш на себе си. Безпощадно честно.
Да видиш себе си като дългосрочен проект,
с минало и хоризонт. Да оцениш собствената си значимост. Да видиш силата си. Онази, която те прави различна. Защото винаги ще има някоя по-млада, по-слаба, по-висока, по-богата, по-красива или по-успешна от теб. И това няма никакво значение. За теб.
Защото твоята стойност не е у другите. Тя е лично усещане. Вътрешна магия. Искра в твоите очи. Енергия над диафрагмата. Сребърната нишка на времето, случките, хората, емоциите, местата, срещите, мечтите, които те съставляват.
Светът е твое отражение, а не обратното. И ако имаш самочувствие, увереност, сила, енергия, които осъзнаваш като свои и които знаеш, че владееш, това и ще проектираш отвътре навън. Това ще виждат останалите. Ще те приемат по начина, по който се приемаш ти.
Д-р Робърт Чалдини, професор по социална психология и маркетинг в Аризонския университет, пише една-единствена книга, вече превърнала се в класика, която го прави най-цитираният социален психолог в света. В тази своя книга той извежда шест водещи психологически принципа, които форматират нашето поведение, без дори да го съзнаваме. Първият от тях е
принципът на реципрочността
Той е едно най-мощните средства за влияние, защото според него ние реагираме реципрочно на това, което другите правят. Иначе казано, ако третирате например хората като глупави, те ще ви отговорят реципрочно и ще се държат глупаво.
Ако вземем принципа на реципрочността и го приложим към човека, който виждаш всеки ден в огледалото, ще се окаже, че от теб зависи как ще работи това отношение. От теб зависи дали другите ще виждат човека, който виждаш ти. Или ще е обратното. Или ти ще се превръщаш в човека, когото те очакват да бъдеш.
Там е работата, че никой не ни казва това. Учат ни на много неща. Кои полезни, кои не чак толкова. Но никой не учи, че ние сме тук не само за да изпълняваме роли, да произвеждаме БВП, да носим етикетчета с цената, която струваме като част от обществото и за да заемаме място. Ние сме тук, за да създаваме смисъл и да имаме своя стойност. Човешка.
Учат ни на много неща. Но никой не ни учи да се харесваме. Защото,
ако ние не харесваме себе си, как тогава очакваме да ни харесват другите?
Случайните други. Функционалните други. Важните други. Ако ние не харесваме себе си, как тогава очакваме да бъдем цялостни, завършени, щастливи?
Да се харесваш, не означава да бъдеш безкритичен към себе си. Означава само да приемеш, че си човек. И че ти си мярката за всички неща. Някои хора стават икони, други са просто обикновени, а трети се превръщат в карикатури. Такива са собствените им мерки.
А ти? Ти просто се погледни в огледалото и се опитай първо да се харесаш. А след това открий каква е твоята мярка. Кой ще те спре? Единственият, който може да го направи в момента, те отразява!
*Заглавие на песен на Майкъл Джексън от 1987 г.
0 Коментара