Животът не е идеален. Приемам го такъв какъвто е, с хубавата и лошата му страна. Нищо, че втората от известно време се е вманиачила по мен, стиснала ме е здраво и не иска да разхлаби. Харесвам й. То и аз си се харесвам. Не й се сърдя, все някога ще рече да ме пусне, просто ще й омръзна. Дано е скоро, уморих се от лошотии. Лъчезарна съм и пошлото не ми понася.

С хората е същото и те крият по две лица.Обичаме ли истински, би трябвало да ги приемем и с тъмното, и със светлото, но се съмнявам това да ме направи отново щастлива.

Стоя час поне, клекнала зад оградата на двора.

Хубава ограда. Не пропуска хорски очи.

Направена от обикновени ритловици, всякак напомня на форт от онези размирни времена с индианците. Укрепление си е, макар и да крие само тревогите ми. Позволява ми да щъкам гола, докато се  ровичкам из градината, поливам и подреждам едно друго. Обичам да го правя. Истинско е. Носи живот и ме радва. Също като топлите милувки на слънцето, които галят и любят тялото ми по своему, та за това ме пленяват.

Заедно я мислихме – оградата, като останалото в този ни дом на морето. То ни събра отдавна тук на Албена и дано тук не се случи нещо, което да ни раздели. В момента не го разсъждавам и не се боя. Никога не се поддавам на страха. Безстрашна съм.

С морето се заиграваме от години. То е голямата ми любов и съм луда по него. Разреши ми да посрещна безброй изгреви, пропити с миризми, спокойствие и прохлада. Сподели с мен куп червени залези, огласяни от изгладнели гларуси, човешка глъч и отпадъци. Позволи ми да къпя голото си тяло и да му се радвам. Мога да му посветя часове, но съм изцяло погълната от ставащото под носа ми.

Клеча и чакам да видя

докъде ще стигнеш с комшийката, която допреди време ми беше приятелка

Да вметна, че изкарахме много лета подред в къщите и по дворовете. Живеем все пак през врата. Ядохме, пихме, готвихме заедно. Празнувахме. Убивахме дните на плажа. Обсъждахме лични и всеобщи проблеми. С една дума, образец за спокойна вилна зона, само на три, че и по-малко километра от Албена.

Правех й подаръци и на идване, и на тръгване към София. Давах й всякакви съвети. Помагах с каквото мога, че се омъжи за наш дългогодишен приятел – лидер на гражданско движение, прераснало в партия по-късно. И в това имам пръст, помогнахме много с нечия секретарка. Извършихме чудеса на представянето. Справихме се със суматохата и всичко мина добре.

Горкият човек взе, че направи инсулт на двора и умря за два дни. Всеобща беда. И докато набързо го заровиха, и дорде се обърна, довчерашната ми приятелка без много да му мисли, направо се намъкна в леглото ни. Гадост, или май мерзост по му приляга. Не съм предполагала, че жената, на която помагах с какво ли не, пресметливо ще пожелае да живее моя живот, който е наблюдавала отстрани година подир година. И да й харесва той е само мой. Вложила съм много любов и труд в него, които дадоха явни резултати. Живях като натоварен кон, без да се оплаквам. Направих всичко за тези, които обичам.

Клеча и се чудя какво ли ново откриваш в момента, щом все разправяш, че сме живели щастливо години заради това, което съм. Да, обикновен, но качествен човек съм. Убеждаваш ме, че съм най-добрият ти приятел и друг такъв едва ли ще имаш. Така е,

толкова сърцата глупачка няма да срещнeш

По тия земи, жените като мен, проявили характер, отдавна са измрели. Обясняваш, че за никъде не си тръгнал и си прав. У дома си, отбелязвам празната ти обвивка. Наблюдавам как се промъкваш покрай стените. Търчиш като луд между двете къщи. Шушнеш по ъглите. Пишеш съобщения. Държиш телефона, сякаш е побрал като в кутийка света ти. Скиташ. С дни не се обаждаш. Подсмихваш се на всеки мой въпрос и продължаваш да ме нараняваш глупашки пред очите на всички.

Гневът напира да ме залее. Държа го на прага. Ще ми се да го пусна, но той е като свещ. Запаля ли я, ще гори докрай.

Мръсотията ви от дълги месеци се просмуква в тялото ми. Опитвам всякак да я почистя, но сякаш няма край. Усещам я по кожата си. Лепна, досущ като умряла риба. Кошмарно е.

Продължавам да клеча. Краката ми са напълно безчувствени. Умората от чистенето, продължило дни наред, търчането по двора и ходенето километри до плажа си казват своето. Идва ред на тръпките. Те се залавят с уморените ми мускули, които  започват неконтролируемо да подскачат. Притискам длани върху им. Местя ръце нагоре-надолу, но не помага. Докъде се докарах?

Комшиите спят, или се правят на заспали. Не подозират колко ме боли. Искам да вия, като изгубила партньора си вълчица. С все сила да изкрещя – нямате ли страх от Бога?

Захлупвам с шепи лицето си. Потискам виенето. Луната виси над мен абсурдно кръгла и  безразлична. Гледам обезумяло пътя към съседния двор. Треперейки, правя плах опит да се оправдая, като докажа нещо на очите си. То едва ли ще ме успокои, напротив. Струва ли си да го преживявам и това ли ще е цената на следващото живеене? Изглежда и умните мъже оглупяват.

Студено ми е, а е юли. Усещам как брадичката ми се сгърчва затреперва. Страхувам се да не ревна. Отдавна не съм го правила. Моля се да не превъртя от болката, която ме е свила като зародиш на плочите до  вратата. В три сутринта искам да крещя, едва се стърпявам. Прескачане и после поредица от бързи, неравномерни удари, идещи право от сърцето ми. Разпознавам симптомите. Отварям уста като агонизираща риба. Поемам дълбоко въздух. Задържам и бавно го изпускам. Сетне повтарям.

Синът ни ме следи от часове. Вижда, че страдам. Сигурно и той страда, но мълчи. Дебне да не би да пия. Случва ми се. Давя и аз мъка в питиета, да ме питаш защо. Да си жертва, е само нагласа, а аз не смятам да се нагласявам.

Изправям се бавно.

Пазаря се с Бога.

Протягам полекичка един подир друг изтръпналите си крака и тръгвам към къщата. Блъскам си главата и не проумявам, защо най-дълбоките рани ни причиняват най-близките хора. Ставащото на метри от дома ни реално не би могло да се преклони пред мъката. То не я вижда. То гледа егоистично и се абстрахира от всичко, което би застрашило собственото му жалко оцеляване. Бих била рядка глупачка, ако мисля друго, а аз не съм.

Влизам вкъщи. Сипвам си чаша Маrtini и жадно отпивам. Сядам под навеса. Паля поредна цигара. Напушвам се повече от година. Изпитвам нужда да ти пиша, докато си с нея. Луда съм, че си го причинявам, но го правя. Боли ме, но те чакам.

Повече от месец се щурам насам-натам. Правя се на малоумна. Гледам да съм над нещата. Питам се докъде би могло да стигне и как го допускам. Вероятно, продължавам да те обичам и не мога да се отърва от навика да се навърташ около мене.

Отпивам още глътки, но усещам как стомахът ми захваща да дърдори. Приютил е цяла буря. Бога ми, спирам. Боец съм. Ти знаеш. Искам да побеждавам и ако резултатът не ми харесва, повтарям, така както стопанинът сее второ семе, ако първото не стане. Ще продължа без да се разколебавам.

И сега, да ти е лека, ако предпочетеш съседската къща. За мен иде новият ден, виждам зората.

Книгата „Речник на изневярата“ на Таня Тонева Танна можете да откриете в книжарниците на „Сиела“, „Хеликон“ и „Хермес“.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара