Егото скърца

Този текст ме свари неподготвена. Иначе съм много добра. В описването на чуждата болка, загуба, страст и любов. Умея да пробождам с думи. Разплаквам. Разнищвам. Натъжавам. Рядко разсмивам. Такава ми е длъжностната характеристика. Публиката отдавна не очаква от мен положителни емоции. И аз я храня с човешката жестокост и наглост. Убедила съм се, че хората обичат да слушат как на някого му се е случило нещо лошо. И обикновено си плюят тайничко в пазвата. Не че съчувстват. Искат само да не им се случи.

Съпреживяването е мит.

И като знам всичко това за Публиката, малко се плаша да пиша лично.

Опитах се да се подпра на нещо и прочетох една книга, в която други хора бяха писали за себе си. Един от сюжетите много ме впечатли. Там американска писателка обяснява с думи прости как всъщност е невероятно лесно да намериш баланса между кариерата и личния живот. И как, естествено, само така можеш да бъдеш щастлив. Респектирах се и – признавам – малко се потиснах. Добре, че продължих да чета. И всичко стана ясно. Жената признава, че е стигнала  „мира в душата си”, след  като написала 18 книги, два сборника с поезия, минала през четири брака, три цезарови сечения, два аборта, 24 години психотерапия и още много мъже.

Моята равносметка още не е затворена страница.

Десетина награди, много филми, достатъчно мъже и необходимата психотерапия.

Понякога си мисля, че би било нахално от моя страна да се оплаквам. Имам онова професионално признание, което много хора не достигат цял живот. Чувствала съм се Жената, която има до себе си Мъжа. Познавам оргазма и обичам секса.

Просто винаги съм живяла за себе си. Докато моите приятелки се женеха, спираха да се изявяват, за да напълнеят, родят и гледат по едно-две деца, аз си позволих лукса да превърна хобито си в професия, нито за миг да не ми доскучава, да изживявам греховни любови и да правя секс на забранени места. Имах всичко и не преставах да се изненадвам колко шарен може да бъде животът.

Шарен, шарен. Колко да е шарен?! До избеляване от повторения.

Толкова, че сега, в петък вечер, си седя пред компютъра в опит да си събера и напиша мислите. След като междувременно съм изгледала три новинарски емисии.

Днес ми е почивен ден. Реших да се отдам на себе си и пак не се получи. Събудиха ме рано-рано с акция на НСБОП. И в просъница се наложи да уточня и издиктувам детайлите.

В такива моменти обикновено си мисля, че не е възможно да си еднакво отдаден на работата и на едно дете например. Мисля си и че ако дойде моментът, в който аз

ще споделям енергията си с живота,

който съм създала, определено всичко останало ще е в миманса. И няма да има сила на света да ме накара да стана в два посред нощ, за да описвам поредната кървава локва. Защото ми се струва противоестествено да си зарежа малкото създание в тъмното само за да изброя гилзите.

Така или иначе към днешна дата едвам смогвам да събера енергия, за да си изчистя къщата.

Другото е хипотеза. Чувала съм, че има жени героини, които успяват да съчетават ролите на съпруга-майка-професионалист.

Не знам къде остава жената.

Но ако трябва да съм честна, точно този казус в момента не ми е приоритет. Вече споменах, че равносметката ми предстои. И затова ще се отдам на актуалния си гняв.

– Сексът свърши, а? – скоро закачливо ми подметна един приятел. Поводът беше края на „Сексът и градът”. Аз го харесвам. И приятеля, и сериала.

Филмът наистина свърши. А с момчето искам, но няма да правя секс. Сигурно е от 30-те. Вече не взимам всичко, което егоизмът ми диктува. Поне опитвам. Превръщам се от фатална жена в най-добър приятел. С малко тъга отбелязвам, че страстта отстъпва на мъдростта. Или е логично, или се налага. Каквото и да значи, просто е така.

Това обаче още не означава, че не продължавам да водя епичните битки със самата себе си. Едно е да знаеш, друго – да искаш.

Желанието винаги създава проблем.

Спомените също. Чувството за собственост  – още повече.

Не казвам, че съм права, но си давам сметка, че ревнувам приятелите си. Хората, с които изживявам хубави и тежки моменти. Тези, с които имам нужда да споделя, когато съм срещнала нов мъж, който ми образува топка в стомаха. Приятели са тези, които са част от живота ни преди, по време и след връзките. Хората, с които можем да спим в едно легло без последствия. И да се смеем на хумор, роден от натрупването на много взаимни случки.

Наричам приятели тези, с които изживявам щастливите си моменти. В трудните винаги се намират оплаквачки. Но това е друга тема.

Когато бях в основното училище Кали беше онзи човек, който знаеше  всичките ми мисли, преди да са се случили. Ученето минаваше някак между другото. Слушахме The Beatles и се отдавахме на нетипични за възрастта ни екзистенциални разговори. Всичко беше наред до момента, в който един ден Кали не ми каза, че с Росен са гаджета. Естествено, на първо четене много се зарадвах. Аз

много добре знаех колко много тя го харесва.

Все пак това беше една от основните ни теми – как са се погледнали, кой пръв е казал „здрасти” на другия в коридорите на училището и други важни за едни седмокласнички неща.

Но Росен се  появи и ми даде да разбера кой ще е важният от този момент нататък. Калинка вече нямаше нужда да си говори с мен по телефона и изведнъж намери отговорите на всички философски въпроси. Просто беше щастливо влюбена и в техния свят беше тясно за трима.

След време и аз разбрах колко е хубаво да ти се случи онази сладникава идилия. Така или иначе обаче, когато гледаш отстрани, е съвсем различно.

Признавам, че ме прободе и изпитах загуба. Колкото и да се опитвах рационално да потуша егоизма си, повтаряйки си наум, че като истински приятел трябва да се радвам на щастието й, факт е – болеше ме.

След това в годините съм

„доставяла” това усещане на много свои приятели,

предимно мъже. Често съм се заблуждавала, че те просто трябва ужасно да се радват, когато се появявам с  грейнало лице и ги заливам с детайли около новата си тръпка. В такива моменти човек е склонен да  мисли, че всичко останало губи значение. Дори и начинът, по който се чувства слушателят. Защото не може на него да му случва нещо, което да е по-важно от моята новородена емоция. Понякога съм я сервирала на мъже, които някога са били влюбени в мен. И аз, отново егоистично, съм вярвала, че те са преодолели желанието си да ме имат и приятелски могат да понесат моите страсти. Страсти, които никога не съм изпитвала към тях.

Аз обичам тези мъже. Наричам ги важни. Те също споделят с мен проблемите си. Някои от тях ми водят новите си приятелки и бъдещи жени за одобрение. Говорим си „по мъжки” за сексуалните митове, свирките и другите неща, за които партньорите споделят трудно.

Ползваме се за взаимно сверяване на часовниците.

И всеки по някакъв начин се чувства избран да бъде посветен  в детайлите. Но колкото и да се въвеждаме в интимните си светове, които моментно са ни превзели,  това, че се познаваме отдавна, ни кара да се чувстваме по-важни, непреходни и някак владеещи специално място в мозъка и живота на другия. Казано простичко, това се нарича чувство за собственост.

Така,  когато най-добрият ми приятел се ожени, открих, че имам заложби да бъда свекърва.

Всъщност проблемът не е в сватбата на най-добрия ми приятел. Факт е, че вече се виждаме далеч по-трудно, защото или бърза, за да си къпе бебето, или аз съм в командировка.

Но това е в реда на нормалното. Принципно имаме различни приоритети и не е задължително да бъдем денонощно заедно, за да сме близки.

Но когато Пешо не дойде на 30-ия ми рожден ден,

защото жена му искала да се пече още един ден на морето, вече егото ми изскърца. Признавам, че тук малко неглижирам причините, но все пак факт е – нямаше го.

Семейният му приоритет го отдалечи от мен във важен момент. И то хем хубав, хем малко страшен. Забелязала съм, че трагедиите съсредоточават повече внимание, въпреки че реално приятните поводи трябва да са на по-голяма почит. Защото са по-редки. Така или иначе, тъй като не бях на смъртен одър, а просто празнувах един юбилей, Пешо не дойде. По-скоро жена му не го пусна.

Преглътнах гнева си и не позволих да металната нотка в гласа ми да вземе връх следващия път, когато се чухме. Но запомних. Пешо не ми дойде на рождения ден. Може и да ви звучи дребнаво, но за мен си беше шок.

Тия дни имам много време да мисля за това. Защото другият ми много близък мъж се влюби. И се оплаква от мен. Създавала съм му усещане за враждебна среда.

Досега някак беше ясно, че „любовите” ни са извън общия ни кръг. Той знаеше всичко за моите, аз също достатъчно за неговите. Но нито една наша връзка не беше в състояние да ни създаде напрежение. Ние си бяхме Ние и Те просто преминаваха през нашия свят. Обикновено обобщавахме, че за пореден път сме се отегчили. Че пак сме попаднали на партньор, който Не е това. И продължавахме. Да бъдем близки. Да работим заедно и да градим общите ни неща.

Освен това той ме е виждал слаба.

Една сутрин, преди години, помислих, че умирам.

Бях изгубила съня си за няколко месеца и в поредния опит да избутам до сутринта скуката ме накара да разглеждам менюто на новия си мобилен телефон. Беше ми подарък от мъжа, заради когото не спях.  И на ръба на лудостта си търсех практични занимания.

Не очаквах точно тази сутрин да открия доказателствата за това, което усещах с порите си. Не бях подготвена точно в този момент да разбера, че съм била съвсем права, когато вдигам истерични скандали с думите: ”Защо ме лъжеш?” Вече почти бях повярвала, че не съм добре и си втълпявам. Тогава в папката за изпратени съобщения прочетох изневерите му по минути и секунди. Той беше ползвал телефона малко преди да ми го подари. Точно толкова, колкото да запечата в паметта му това, което не трябва.

Та в същия този момент си помислих, че ще умра. От задушаване. Физически изпитах недостиг на кислород и нямах сили дори да извикам. Сещам се за немия крясък на Ал Пачино в „Кръстникът 3”, когато пред очите му убиха дъщеря му.  Без да преувеличавам – изпитах същата болка. Тази история е важна дотолкова, доколкото искам да кажа, че когато все пак навън се развидели, се обадих на Добри.

Тогава можех само да вия в слушалката.

И си позволих точно на него да покажа малката си смърт. Толкова ми е близък. Той на мен.

Така изпитах силен шок, когато веднъж се обадих на приятелка от общия ни кръг, за да излезем на кръчма. И тя простичко ми каза: „С Добри сме вкъщи.” Нито тя, нито той ми бяха дали знак, че нещо се случва. Не че не съм сетивна, но още не съм гадателка. Преглътнах. Показах си дружески изненадата и с всичко, което тогава направих и не направих, им пожелах успех.

Помислих си колко би било нечестно от моя страна да погледна скептично на връзката им само защото ме е изненадала. И когато той ми каза, че никога не се е чувствал по този начин, се зарадвах за него. Проблемът дойде после. Неотдавна бяхме говорили как ще ходим на концерт на Роби Уилямс в Будапеща. И не само това. Всъщност важното е, че си говорехме доста. И изведнъж спряхме.

Това ме обиди.

Че няма да отидем на концерта,  не страдам много.

Но той почти спря да ме вижда. Вече не се шегува с мен. Дори избра да не обсъдим новата ситуация, в която явно имаме проблем. Реши да сподели на други хора, че му излъчвам враждебност. И толкова.

Би било хубаво тук да кажа, че с Добри сме се разбрали. Че сме се напили и сме стигнали до катарзис, като сме си показали и казали всичко, което ни мъчи, и отново сме си Ние. Не. Развръзката липсва.

Факт е, че покрай всичко това се опитах да мисля и от неговата гледна точка. Запитах се колко пъти е премълчавал, когато му идва в повече моята еуфория от нова любов. Или разни други неща, с които съм го занимавала. Просто сега ми се иска да е бил поне на половина директен и искрен колкото мен. Да беше ми показвал. За да не се изненадвам.

И за да няма обидени.

Но има. Извинявай, Добри! Всъщност искам да си много щастлив.

А с Пешо не съм съвсем права.

Ще се чуем в неделя, като се върна – казах му аз преди време. Идеята беше да се видим в същата тази неделя. По-точно да им отида на гости  и най-накрая да видя детето му. Онова момиченце, на което вече съм подарила едни подаръци, но от дистанция.

Звъннах му седмица по-късно.

Ти върна ли се? – попита той. – Защото ако съдя по последната ни уговорка, трябва още да не си си дошла.

Добре, че е чувството му за хумор. Онази тънка нотка на ирония и укор, която винаги ме разсмива и приземява. Прав е.

Не се обадих, когато трябваше.

И още не съм виждала детето му. Въпрос на гледна точка е  кое е по-важно. Дали моят рожден ден или неговото бебе. Да не говорим, че забравих да му се обадя за неговия последен рожден ден.

И аз не съм цвете. По-точно съм си точно толкова центрирана в себе си, колкото и всички останали. Само дето проскърцвам, когато не сме на една вълна.

„Градът е същият”, каза онзи мой добър приятел, с когото няма да спя.  Пак покрай сериала за „Секса”. Така е. Хората, които ни заобикалят, са същите. За радост светът не се променя толкова бързо. Особено когато си на 30.

Емоциите също остават. Малко болка, малко тъга.

Да ми е тъжно, да ми е тъжно… Колко да ми е тъжно?!

До следващия път, когато пак ще съм влюбена.

* Текстът е част от сборника „Секс Off“, съставен от журналистката Пепа Витанова и издаден от „Изток-Запад“. Някои от есетата в тази книга са публикувани и на страниците на „Жената днес“ през 2006 г.