Ден трети от последната ми за годината отпуска. 13 градуса по Целзий, 66 процента влажност, небе, захапало и захлупило земята. Часът е едва 15, а аз, която имам нетърпимост към изкуствено осветление преди 18 часа, стоя в светлината на лампата и умът ми трескаво броди. Търси автора на оная мисъл: ”Днес е страхотен ден. Да се чудиш чай ли да пиеш, да се обесиш ли…“
-”Чехов, Антон Павлович“, услужливо подсказва чичко Гугъл и ми се подхилва – демек, хайде да те видя колко си ербап, момиче, и кое от двете ще избереш!
Още от сутринта ми тръгна накриво, не можах да си доспя. Мъж ми твърде шумно се заприготвя за работа и не щя да ме остави да да си довърша любимото упражнение. Броих овце, четох книга, Фейса рових, не ще и не ще, не идва Морфей и туй си е. Предадох се. Викам си, то се е видяло, че ще се става с петлите още в 9, ама нейсе, запуши го!
Изпих си кафето, изпих си лекарствата за кръвното и като един Кутузов започнах да планирам деня – какво ме чака и отде да я почвам. Друга на мое място щеше да счупи красиво лакът, да си надене на него чантичката „Прада” и от сабахлен още да забие към най-близкия мол, ама мойта не стига, че не е „Прада”, ами е и ПРАЗНА – дни преди заплата. Затуй, викам си, грешна-негрешна, ще обърна очи към… църквата.
Най-близката до нас е „Св. Иван Рилски“, а и днес е храмовият й празник – денят на преподобни Йоан Рилски Чудотворец. Още е и ден на българските лекари – нали следя сериала „Откраднат живот“, разбирам ги аз тия неща:-)
Ще отида до храма, мисля си, ще се поклоня пред иконата, ще запаля свещичка, ще си поплача, ще се помиря с Бога и себе си.
Докарах се в търговски вид, разписах се с огненото червило и полека-лека стигнах крайната цел. Пред църквата – баш на стълбите – цяла манифестация. Явно съм улучила края на службата. Като се насъбрали едни ми ти свещеници – от всякакъв вид и порода – и достолепни, и беднички, и миризливички (и на парфюм, и на тамян, и с лек остатъчен дъх от овнешка яхния с картофи), и смирени, и наперени, и един откровено похотлив. Само не можах да разбера в коя посока гледаше – мъжката или женската. На плочника досами храма паркирани три „автонобиля” със софийска регистрация – един по като за всеки ден и два мощни джипа (все едно на сафари, не на литургия ще ходят собствениците им).
Докато „автонобилистите” оживено обсъждат къде ще обядват, към тях се присъедини и една позната фигура – с панталон в цвят препечена сиена, скъпи спортни обувки и расо в графитеносиво. Божкее, ма познат ми е тоя цветен духовник, в тоз църковен от котюр облечен! Кога се вгледах – ми той отецът от близкото градче, мой приятел и редовен клиент в книжарницата. С него съм изкарвала в сладки и умни приказки по едно голямо междучасие – за кулинария, за пътешествия, за класическа и съвременна руска литература. Ма взрян в началствата си, ”дядо поп” ме подмина и не удостои ни с внимание мъжко, ни с християнско-благочестиво такова. Нищо де, той па ше дойде цивилен у книжний ни дукян, па ще си хоратуваме…
Влизам в църквата и още там, дето продават свещите, ме учудва новия им ценоразпис – няма свещи ни по 10 ст., ни по 20 ст. Явно са ги извадили от въоръжение веке, та цените почват от 40 ст. за бройка. Купувам 5 и вместо делегирания 1 лев, давам непредвидените 2, но пък ме стопля усмивката на жената, която ги продава. „Честит да ни е светлия празник, момиче, Бог да те пази, дете, тебе и семейството ти!“, а очите й – кестени същи, топли и благи. Такива не ги рисуват дори и на най-умилните икони.
Храмът беше полупълен – хванала съм края на службата, но на амвона беше дядо владика. Не го познах лично, ма чух едни баби да му викат така, дорде му целуваха ръка. Имаше и още двама млади свещеници – в интерес на истината и за тяхна чест ги виждам поне по един път седмично в книжарницата, разглеждат и купуват сериозни книги.
Наредих се от края, без да се навирам в хората. По едно време песнопението спря и тълпата се люшна рязко напред – дядо владика подаде някаква плоска златовезана възглавничка с пискюли по края – църковна утвар с лечебни цели. Всички богомолци май трябваше да я пипнат за здраве. Да бе, всички… Да, ама не!Точно пред олтара застанала жена на моята възраст, между 45 и 50, която дръпна възглавничката, положи я на главата си, стисна я здраво и с поглед, който убива по-сигурно от трифазен ток, прострелваше желаещите да я измъкнат от ръцете й. По-кротките се молеха културно да я даде назад, за да я докоснат и те, по-напористите я сграбчваха и дърпаха към себе си. Този Атила в женски дрехи 10 минути не даде никому чудотворната вещ, та се наложи единият свещеник да я вземе от главата й. За утеха и компенсация на множеството в задните редици дядо владика пусна една везана със злато зелена покривка и една бяла риза, които тръгнаха над богомолците – всеки протяга ръка да ги докосне, да подложи глава под тия чудеса, да измоли прошка, здраве, късмет, утеха. Едни примирено, други – яростно и хищно дърпат към себе си, озверяла работа ви казвам.
Уплаших се, че ще разкъсат дрехата на части. Хеле мирясаха по едно време, църковната утвар беше прибрана, тези на първия ред целунаха ръка на дядо владика, а аз, изтикана от тълпата, отидох в ъгъла да си запаля свещичките – за живите и мъртвите. В очите ми хем сълзи, хем искрици смях, щото ни в клин, ни в ръкав се сетих за едно друго такова блъскане.
То беше преди 35-36 години. Едно горещо социалистическо лято на евиния плаж в Приморско, където ставаха разпродажбите на полска козметика – крем Нивеа, оранжев лак за нокти и парфюм „Бич може“. Същата тълпа женоря, същата стръв да си пръв, да докопаш най-много, да сключиш най-изгодната сделка. А ако успееш пък и да прекараш полякинята с някой лев, почивката ти направо е съвършена, избил си кяра за цяла година напред в козметично отношение. Така с леля ми Гергана (Бог здраве да й дава!) и с мама (Бог да я прости!) сме се вклинили в гъстата купчина от женски полуголи тела. По едно време като по-нисичка усещам, че бузата ми се лепнала до нещо топло и меко, и леко намирисващо. Отърсвайки се от дивия пазарен дух, дръпвам глава и отлепям детската си бузка от… бузата на крупно женско дупе. Божкеее, божкеее, какво ли не прави една жена заради пустата тая красота и суета человеческа.
Свещицата в ръката ми трепери, парва ме врял восък, не боли от него, боли ме душата, забождам свещта там при мъртвите и в пламъка и сякаш виждам мамината усмивка и дочувам глас: „Обичам те, Еле, детето ми …моето пораснало дете”
Прости, Боже, мъртвите. И милост, Боже, за нас, живите.
0 Коментара