Денят е Разпети петък. Особен ден, изпълващ с някаква неописуема тъга и същевременно с вдъхновение. Заради очакването, че някой или нещо ще ти донесе светлина. Купувам си нови слънчеви очила-бъбреци и се отправям към южния плаж на Варна, небето е като „Небето над Берлин”, със сини ангели, които ме отнасят в Сан Диего, за да разговарям с един писател, варненец като мен.
Особена порода сме ние, варненците. Романтични, леко интровертни и като че ли винаги сме разпънати пред някакъв свой душевен кръстопът. Преди да се запозная със Захари Карабашлиев, бях чела книгата му „18 % сиво”, без да подозирам, че със сестра му сме били съученички… Колко малък е светът! Книгата ми подейства
като филм на Вендерс и романа „Платформата” от Мишел Уелбек. По-късно Захари ми изпрати двете си пиеси – „Неделя вечер” и „Откат”. Пиесите се различават като тематика и изразни средства, обединява ги чувството за ирония въпреки всичко – въпреки мечтите, въпреки любовта, въпреки идеята за живот. Реших да разделя нашия имейл разговор на две части: сериозна с въпроси, които понякога порязват съзнанието като туристическо ножче, и несериозни въпроси, в които чувството е като консумация на мартини с три маслини – леко и небрежно.
І СЕРИОЗНА ЧАСТ
1.18% сиво” е фотографски термин, в романа ти според мен е в употреба на отправната, изходната, точната позиция, от която тръгва всеки в живота си. Защото животът всеки път е различен в зависимост от начина на нашата моментна интерпретация. Той е като мляко с кафе: нито черен, нито бял… Защо избра точно това заглавие? С какво те привлича фотографията? Мислил ли си да направиш една изложба в България на твои фотоси – те са като документ на физическата динамика.
Защото е кратко, ясно, сухо и не ти говори нищо, освен ако не си фотограф. Разбираш какво е „18% сиво” едва след като прочетеш романа. Фотографията дойде в един от най-тъмните периоди на живота ми – първата година в Америка, в Охайо – работех някаква гадна работа, имах чувството, че никога, ама никога няма да науча английски, започнах да ставам мрачен, сив, слаб, много слаб. И на рождения ми ден жена ми Силвия ми подари фотоапарат. Тогава разбрах, че съм забравил кой съм, за какво съм тук, какво правя… Напуснах работата си, намерих друга, започнах да уча художествена фотография в университета и… така. После дойде и радостта, че човек МОЖЕ да се изразява и в чуждоезикова среда, с други средства. Фотографията е език, който може да бъде разбран универсално.
За изложба в България не знам дали снимките ми имат работа
в галерийно пространство. А и съм скептичен към този жест на артиста, върнал се отнякъде, за да покаже на племето екзотиката на „другия свят”. В България има достатъчно добри фотографи, за да се шмaткам и аз наоколо.
Кое е единственото сигурно нещо в живота? А в твоите „18% сиво”?
Единственото сигурно нещо в живота не е „нещо”.
Кога т. нар. перфектни семейни двойки загубват очарованието си и се превръщат в герои от филма „Войната на семейство Роуз”?
Когато най-малко очакват.
В романа ти се натъкваме на т. нар. амиш хора. Разкажи повече за тях и възможно ли е в един слънчев ден от бъдещето да съумеем да култивираме по-голяма част от техните добродетели?
Малко преди края на романа, чийто климакс е в един лофт над Ню Йорк (епицентър на цинизма и материалното, Готам), героят ми минава и през Ланкастър, Пенсилвания – област, населена предимно с амиш хора, – и се докосва до чистотата на вярата им. Това е една илюзорна Аркадия, в която той спира за малко, но не остава. Накратко, амишите са строго религиозни люде, които живеят, без да пречат на никого, така, сякаш последните 300-400 години не са се случили. Наследници на германско-швейцарски емигранти менонити, якобинци, които пък са наследници на реформаторските движения от Европа. Изповядват откъсване от света, смиреност, аскетизъм, отказ от „благините” на научно-техническата революция… Живеят в малки комуни, необезпокоявани от данъчните власти, а децата учат в нещо като килийни училища. Точно когато пишех романа обаче, в същата тази област, Ланкастър, някакъв психар паркира пикапа си пред едно такова килийно училище, заключи се вътре с десетина момиченца (с намерения, за които предпочитам да не мисля) и уби 5 от тях, преди да пръсне главата си. Има една българска фотографка – Янина Манолова, която живее в Америка, потърси я, тя има хубави снимки на амиш хора и може да разкаже повече за тях.
Как се постига свободата? Кога един човек може да се определи, че е свободен?
Не знам. Никога. Винаги.
Завършваш романа си по следния начин: „Гледаме света навън през своите отражения.” Какви са твоите отражения?
Вечно променящи се.
Пиесата ти „Неделя вечер” спечели „Аскеер 2009” за драматургия. Как ти се струва театралната система в България от такова далечно разстояние? Ти дори предизвика дебат на тема авторски права, считаш ли, че театрите третират условията на авторите на драматургични текстове твърде снизходително, като че ли авторите трябва да сервилничат пред тях, за да им се поставят текстовете?
Премиерата на „Неделя вечер“ предстои на сцената на Театър
„София“ съвсем скоро и нямам търпение да я видя. Но за пиесата ми и нейната „интерпретация“ в Пернишкия театър просто не ми се говори тук. Текстът е с орязани сцени, отстранени действащи лица и осакатена логика. Самата мисъл, че можеш да посегнеш на чужда пиеса, да ровичкаш из нея, да „махаш” герои, защото не били важни(!?), да имаш дебелите очи да поставяш това въпреки несъгласието на автора?! Аз съм абсолютно „за” колаборацията между режисьор и автор, за корекции в текста, когато има нужда от това. Но да разкарваш действащи лица, за да направиш една пиеса „камерна” и лесно преносима, само за да можеш да обикаляш с нея републиката, що за арогантност е това? Да зачеркнеш важни сцени, осигуряващи „пушката” в първо действие, която ще гръмне във второто?! Това какво е?
Дебат за авторското право, казваш. Ако трябва сега да започвам дебат защо съм имал право да защитавам текста си, по-добре щеше да е никога да не бях написал ред. Не е ли абсурдно, че в двайсет и първи век изобщо говорим за подобни най-елементарни неща? Нали затова се нарича
авторско „право”, а не авторско „криво”?
За театралната система в България – освен гореспоменатия изолиран абсурд – кой знае какви проблеми с театъра, мисля, че нямам. Напротив, от гилдията срещам подкрепа и желание за съвместна работа. Вярвам, че ако ние, авторите, пишещи на български, си вършим работата както трябва, театрите откликват. Задкулисни драми има, но къде ли ги няма? Те каляват характера, пък и дават материал за други драми.
В „Неделя вечер” персонажите ти са наранени от съзнаването, че са живели в тотална заблуда с илюзиите си. След като не могат да изтрият миналото, как да се справят с настоящето?
Конфронтирайки го.
Как се зароди идеята за толкова забавен текст като другата ти пиеса „Откат”? На моменти напомня на небивалиците от пиесите на Камен Донев като „Обърнете внимание”, „Самолетът беглец”? Пиесата излъчва нещо от филма на Стефан Москов „Рапсодия в бяло”. Кога да чакаме премиерата й?
Не съм гледал или чел заглавията, които изброяваш, но може би има нещо общо в нас– поколенческо, съпреживяно, съчувствано… Все пак и тримата сме продукт на системата, която ни изтърси на този смешен кръстопът. С „Улицата” съм се забавлявал до сълзи (кой не е?). Интересен феномен беше – „Улицата” на Теди Москов имитираше улицата, която след това взе да имитира „Улицата”, отражаемото започна да отразява отразяващото, и т. н… А фрагментарността на моя „Откат” просто трасира разпадането на собствения ми светоглед в момента, в който съм я писал. Премиера чакаме есента, мисля. Деси Боева ще я режисира, поставя се от Шуменския театър „Васил Друмев”.
Каква според теб ще бъде съдбата на двете пиеси, реализирани на родна сцена?
Надявам се да са успешни. Стискай палци – театърът е магия!
ІІ НЕСЕРИОЗНА ЧАСТ
Липсва ли ти в Сан Диего мирисът на печени чушки и с какво би го асоциирал?
Не.
Романът ти непременно трябва да бъде заснет, кой според теб е идеалният режисьор за него, ако имаше неограничени субсидии за направата му?
Ако пишеш книга с идеята тя „непременно” да бъде филмирана, според мен си просто един литературен мошеник. Роман се пише за четене, а не за екранизиране. Ако толкова те е напънало да „видиш” думите си на екран – прави сценарий. Обсъждах вече някои предложения за филмиране, но ги отклоних. За режисьор… Той или тя трябва да е някой, който знае какво прави, знае какво е силна, опустошителна любов (18% е роман за ЛЮБОВ), трябва да обича музика и с когото можем да говорим до сутринта за всичко – Платон, „Пинк Флойд“, Пикасо, Павел Вежинов…
Защо жените – персонажи в твоите произведения, се занимават с някаква форма на изкуство – рисуват, играят в киното? Какъв комплекс компенсираш с този избор на професия?
Защото аз самият не мога нито да рисувам, нито да играя на сцена. Имам адски респект към художници и артисти. А ако освен това се случи и да са жени – още повече. Смятам, че жената е с едно прераждане напред от нас, мъжете. Поне едно.
Има ли такъв филм „Неделя вечер” с Антъни Хопкинс? Извини ме, аз съм от непросветеното амфитаминово поколение.
Още не.
Индийска, китайска, мексиканска или българска кухня
предпочиташ?
Аз от време на време се „смърсявам“ с гореизброените. Но само за да си припомня благодатта на средиземноморската кухня, на френската, българската… Моето любимо ястие обаче си остава: топла багета, сирене и домат направо върху дъската за хляб в кухнята, на мивката.
Анджелина Джоли или Джоди Фостър?
Скарлет: )
Казваш го заради „Загубени в превода”, но „Нани” беше доста слаба продукция…
Не съм го гледал. Но на всички нас ежедневно ни се налага да
участваме в доста „слаби продукции“, не мислиш ли?
Любима туристическа дестинация?
Един мърляв мотел с осем стаи и барче на самия пясък на океана в Мексико – ходим на две години веднъж и собственикът помни имената ни. Също Манхатън (където никой не се интересува кой си), Париж, Созопол преди лятото…
Какво според теб липсваше във филма на Уди Алън „Вики, Кристина, Барселона”?
Нищо не му липсваше. Пенелопе Крус му бе в повече. Тя беше
убийствена в „Не мърдай”! И въпреки това не мога да намеря 5 човека, с които да си говоря за този филм. А книгата, по която е направен (автор Маргарет Манзантини), е феноменална. Прочети я, ако си я пропуснала. Какво ти трябваше да ме питаш точно за „Вики, Кристина, Барселона“, виж как се разпалих!?
Романът е неотразим, когато го прочетох, бях потресена. Като заговорихме за този роман, кое е онова събитие, което може да те докара до шок, до невъзможност да отреагираш, в позиция да не „мърдаш”?
Не е необходимо да е събитие с мащаба на трета световна война. Понякога една вечеря с приятели и разговор, потеглил накриво; понякога несправедливо обвинение към мен или злобни подмятания по чужд адрес могат да ме направят нетрудоспособен дни наред.
Какво би направил, ако в багажника на колата си имаш 10 кг марихуана: ще я употребиш за лични нужди, ще й намериш купувач, ще я предадеш на ченгетата?
Ще се обадя на един човек.
Липсва ли ти домашната българска ракия?
Никак.
Ако фейсбукът ти достигне до брой на фенове и приятели 5000, което е лимитът, какво ще предприемеш – ще изтриваш ли, или ще създадеш нов акаунт?
По-добре е един истински приятел в живота, отколко 1000
friends във Facebook. Скептичен съм, когато видя някой с хиляди „приятели“ във Facebook. А за „фенове“ няма какво да говорим – не обичам тази дума.
Ще се завърнеш ли някога за постоянно в България?
Какво значи „постоянно” в двайсет и първи век?
П.П.1: Интервюто е осъществено след чудесна разходка в морската градина на Варна няколко часа в компанията на Lukas Greenberg и албума му Relations и 1 милиграм таблетка ривотрил…
П.П.2: Очаквайте новата книга на Захари Карабашлиев – сборник от разкази „Кратка история на самолета”.
0 Коментара