Мене ме е срам. Наистина. Срам ме е от това, което от толкова години причиняваме на децата си. Срам ме е, че сме толкова престъпно глупави. Ние, родителите ни, поколението преди тях. Срам ме е, че щом наближи времето по-големият ми син да тръгне на училище, аз направих единственото разумно според мен нещо – взех си децата и избягах.
Ще доверя синовете си на друга държава, на „чуждо” училище. Защото отношението ми към българското образование в момента е много крайно. И то се изразява в крайно отвращение. Смятам, че днес българската образователна система е
в състояние да подготвя главно идиоти.
Несвободни, немислещи и отчуждени от самата концепция за знание хора. „Училище – мъчилище”. Колко тъжно е това! А какво друго има истинско значение в нашия живот, ако не любопитството към света, удоволствието от новите хоризонти, възхищението от постиженията на човечеството, гордостта от собствените успехи и искреният стремеж към нови? И коя от тези основни характеристики на мислещия човек получават българските деца в училище днес?
Учебната ни система тормози нашите деца.
Тя ги затрупва с несвързани факти, залива ги със сълзливо и неискрено патриотарство, насажда им предразсъдъци, смазва самочувствието и оригиналността им, говори им на изкуствен, неразбираем и снизходителен език.
Повод за това крайно и необуздано избухване е поредният сюрреалистичен дебат около учебния план по литература. Изумява ме не друго, а повсеместната липса на елементарна искреност. Сега, с ръка на сърцето: колко от нас си спомнят и един ред от „История славянобългарска”? (ето, дори не съм сигурна как се пише заглавието, тъй като е в падеж, а в българский язик падежи вече няма, за който още не го е забелязал). Да, добре, освен онова за неразумния юрод – това всички го знаем, дори е фраза, която употребяваме в ежедневието. Когато си правим майтап с някого.
Продължавам нататък: колко от нас някога са изпитвали нужда да прочетат „Под игото” за удоволствие? А има ли и един герой от „Немили – недраги”, който да ви беше истински симпатичен? Ама така – симпатичен, не просто да ви е жал за него?
Помните ли „Маминото детенце”? А разбрахте ли го?
Аз например помня „Маминото детенце” единствено поради факта, че произведението страхотно ме възмути. Още по-добре си спомням баба Илийца и нейния кол, върху който трябваше да пиша страници и страници пълни глупости под формата на ОЛВ (Отговор на Литературен Въпрос; да не се бърка с друг, много разпространен в българското училище термин, а именно ОВИ – Остра Вирусна Инфекция). И до сега мога да усетя паническото желание да скъсам с мъка изписаните листове и да избягам от този срамен, потискащ и преливащ от безнадеждност разказ. Твърдо смятам, че точно това е, което българската система за обучение по литература основно прави – тя изпълва горките обучаеми със срам, комплексарщина и отвращение. А литературата е чисто удоволствие! Както театъра, музиката и картините, тя е създадена, за да ѝ се наслаждаваме. И да се учим от нея, разбира се, но това е вторично. Литературата отваря хоризонти, създава светове, тренира въображението и дава криле на мисълта.
Литературата е Война и мир и
Властелинът на пръстените, и Пикник край пътя, и Възпитание на чувствата, и Моби Дик, и На западния фронт нищо ново, и Алиса в огледалния свят, и Чужденецът, и Борхес, и Казандзакис, и Лилиев, и Дебелянов, и Портрет на моя двойник, и Възвишение. Тя е радост и мъка, полет и падение, Земя и Космос… Нали? А нека сега да попитаме някое дете на произволна ученическа възраст какво е литературата. Мен лично ме е страх от отговора, който бихме получили. Почти съм сигурна, че детето ще започне да мрънка нещо за Йовков и Молиер, за Паисий и Йоан Златоуст, за Вазов и братята Славейкови, за робство и колове, за контексти, подтексти и надтексти, за съображения, нива и аспекти.
И за това ще си позволя да бъда много крайна. Не само, че „История славянобългарска” трябва да отпадне от списъка на задължителните произведения. Самият списък със задължителни произведения трябва да отпадне! Защо не учим децата да мислят, разбират, избират и харесват (или пък не харесват, о ужас) сами? Защо не ги занимаваме с течения, стилове и проблеми в литературата като общочовешки феномен, а ги затваряме между стените на точно подбрани откъси от точно подбрани (от кого всъщност?!) произведения? Защо обучението по литература не се измъкне най-после от
застоялото блато на турското робство,
шуртящите от балканджи Йово кърви, селските бразди и лепкавата кал на отвратителния Андрешко? Защо не се водим от реалните интереси на децата и от духа на времето, в което и ние и те живеем? Нямам нищо против разказите за българското село по принцип. Обаче не виждам функцията им в държава, в която селата умират безлюдни. Нямам нищо против „Под игото” по принцип. Но само като картина на това, от което трябва да се боим, като мрачно напомняне колко страшна е несвободата. А не като национална икона и химн на българщината. Нямам против стиховете на Ботев, разбира се, че не. Но само когато са възприемани заедно с времето и възрастта на своя автор, с неговите идеи, но и с драмата му, породена не от друго, а от същата тази ужасна несвобода, както политическа, така и лична, на повечето от неговите съвременници. В тази връзка, единственият стих от Христо Ботев, който знам наизуст, който ще помня винаги и който кара кожата ми да настръхва всеки път, когато си помисля за него, го
чух не на училищния чин, а от баща ми.
В една звездна нощ, под едно безкрайно небе, на брега на язовир Батак. Там той ми разказа и за баташкото клане, рецитира ми „Опълченците на Шипка” и „Новото гробище край Сливница”, говори ми за Раковски и за Каравелов. И само благодарение на точно тази нощ край язовира, успях да не намразя класическата българска литература. Напротив – едва тогава я разбрах и заобичах. Нещо подобно трябва да правят в часовете в училище, мисля си. Да подаряват литературата на децата. Да ги учат на разбиране и на наслаждение от словото. Да им покажат самите книги, вместо да ги карат да разнасят напред-назад безсмислени учебници. Да се съсредоточат върху критическото и
творческо мислене, а не върху сляпото възпроизвеждане.
Да ги запознават с върховете – а защо не и с паденията – на българската и световната литература, да ги забавляват с модерни романи и съвременни писатели супер-звезди, да разказват истории и да създават мечти. А не да тероризират нещастните си жертви с ОЛИ, ОВИ, ЛАЕР и какви ли не други дивотии.
Наистина ли е толкова трудно? А наясно ли сме какво губим сега, всеки ден, всяка секунда? Губим свободата и въображението на децата си, това губим.
Ето, аз написах поради что се срамя да се нарека българка. Ами вий?
0 Коментара