снимки: личен архив
Кремена и съпругът й са сред малкото български семейства, решили се да станат приемни родители. Ето и разказа на Кремена за мотивите им, трудностите и радостите, които е донесло това решение.
Как се решихте на тази стъпка? Вие имате ваше родно дете, което още е малко.
Нашето дете е на 7 години в момента. Решението ни зрее много отдавна. Горе-долу по едно и също време и двамата с мъжа ми решихме, че второто ни дете ще е от институция. Случи се малко след появата на дъщеря ни – родителството те вкарва в друг режим на мислене, започваш да мислиш за децата изобщо, гушкаш твоето и си казваш: Боже, има деца, които не получават всичко това. Засилва се чувствителността. Не че преди да стана родител не ме е било грижа, но някак по-далечна. Когато имаш дете, искаш да направиш така, че то да живее в по-добър свят. Знам, че звучи като „боря се за световен мир“, като клише, но за мен точно това е усещането, за мен е важно детето ми да живее в по-добър свят. Какви са моите механизми да го променя този свят? Не са много, но например мога да помогна детето ми да не живее в свят, в който съществува Могилино. Не можеш да прибереш всички, но можеш да започнеш отнякъде.
И направихме стъпката между това просто да те е грижа и да извършиш действието. Година и нещо го мислихме, не е лесно решение. С всичките страхове – ще се справя ли, ами то ако е едно ужасно дете, ще си разруша ли семейството…
Какво точно ви подтикна да направите крачката?
Започнах да чета във форуми споделеното от хора, които вече са станали приемни родители. Всъщност това най-много помага – да чуеш истинските истории. Това ми помогна в процеса на подготовката да се преборя със страховете си.
А защо приемно родителство, а не осиновяване?
Нашата идея всъщност беше, че нямаме нужда от второ дете, не го правим, за да си попълним нещо в семейството, а защото има едни деца, които имат нужда. Защото към момента, в който обмисляхме, все още не беше променено законодателството и една голяма част от децата въобще не можеха да бъдат осиновени. Тоест децата, които нямат подписана декларация за отказ, нямат друга алтернатива, освен да живеят 18 години в домовете. А ние решихме, че като семейство може да сме полезни на едно такова дете и да не сме конкуренция на кандидат-осиновителите, които чакат за малко детенце с подписан отказ.
В момента, в който започнахме да кандидатстваме през 2009 г., приеха промените в кодекса. Но те не решават автоматично проблемите на децата в домовете – има доста, за които вече просто е късно да бъдат осиновени. Малко са хората, които искат деца над 5 години. И темата за произхода…
Така решихме.
Преди това не съм имала контакт с конкретно дете, не съм имала емоционална връзка.
Минахме по каналния ред. Подадохме документи, процедурата трая 9 месеца. Предполагам, че няма как да е под 6 месеца. Има 4 месеца проучвания, в които вкъщи идваха социални работници да разговарят снас, да оглеждат условията, доходите, дори нотариалния акт на жилището. След това подадохме документи в специална комисия, пред която се явихме и отговаряхме на различни въпроси. Разпитваха ни защо искаме приемно дете, но с един такъв тон, сякаш има нещо гнило. Не се смята за много естествено човек, който няма много проблеми в живота си, изведнъж да реши да си ги създаде. И 9 месеца след като стартирахме процедурата, ни извикаха и ни казаха: имаме дете за вас, ето вижте снимката на Надя (името е променено, б.р.), показаха ни кратко досие, братя и сестри, откога е у дома, и ни попитаха искаме ли я.
На колко години беше Надя?
На 5 и 3 месеца. Разликата между нея и родното ни дете е 8 месеца. Бяхме посочили голям възрастов диапазон, но до 5 години, тъй като е добре първото дете в семейството да е по-голямо, защото все пак има някакъв ред, по който хората се появяват в едно семейство. Отидохме на среща в дома, но се оказа, че всички са с шарка и под карантина. Смилиха се и ни я показаха от няколко метра разстояние, запознахме се. Слънчева, усмихната, притеснена, цялата в пъпки… На 2 години и нещо е намерена премръзнала и гладна, изоставена. От ромски произход. Знае се коя е майката, но не се знае къде е. И това е историята на много деца в домовете. И след това зачакахме да мине карантината. Детето, разбира се, знаеше защо ходят да го оглеждат. Там всички деца го знаят. Социалната работничка сподели, че Надя станала тъжна и затворена, защото не сме я били харесали… Добре, а защо никой не й обясни, че не ходим заради карантината? След това започнахме да ходим на срещи, предвиден е 4-седмичен период на напасване. Не можеш просто да вземеш едно дете на 5 години и да го заведеш вкъщи. Трябва да се срещаме, да си ходим на гости, докато детето е готово.
Преди да я видим за първи път, бяхме на море и оттам й купихме герданче от мидички.
Тя беше толкова щастлива… пликчето – хартиен шарен плик, го пази все още и не ми дава да го изхвърля. Това е първата й лична вещ. Когато си тръгвахме от първата среща, свали герданчето и помоли пак да й го донесем следващия път, защото децата в дома можели да й го вземат. Така на всяко посещение носехме пликчето с подаръка. Беше много емоционално и силно тогава. Например идваме и тя ни казва: Аз снощи се събудих и плаках за вас. Когато я хванах за първи път за ръка, тя невярващо ме погледна и каза: Ти си ме докоснала… Ходехме всеки ден в дома за по час и трябваше в събота и неделя да дойде вкъщи. И аз с идеята, че това дете не е излизало, й обяснявах как ще дойде у нас, ще отидем в зоологическата градина, ще ядем пици и такива неща… И тя каза: И ще си говорим! Такива прости, човешки неща за нея бяха свръхважни.
Няма ли ревност у някое от двете момичета?
И у двете. Когато Надя дойде да живее вкъщи, имахме т.нар. меден месец, който е прекрасен. Детето стои и се опитва да улови желанията ти, още преди да си ги помислил, и да ги изпълни. Седи и се храни, попивайки с една салфетчица, не повишава тон, слуша и си казваш: 10 такива мога да гледам, тя е прекрасна! След това обаче влязохме в много тежка фаза на непослушание, която продължи няколко месеца. Не слуша не означава просто, че не слуша, а прави всичко възможно да те извади от нерви, да счупи всички правила в къщата, всичко възможно да те предизвика.
А как си го обяснявате? Налагане на собственото аз?
Основно. Тя търси себе си и… вече се намира. От тотално примиреното, роботизираното дете, каквито са децата в домовете като малки, паднаха ограниченията, границите, оковите, и тя се видя свободна да търси себе си в другата крайност. Което хич не беше приемливо. Свързано е с липсата на граници – тя не познава човешките взаимоотношения такива, каквито са между близките хора в семейството. Тя познава правила и режими, но това е различно. И тези граници, които при малките налагаме, без дори да осъзнаваме, при нея липсваха. Тя не знаеше докога и къде да спре, кое е редно и кое не е във взаимоотношенията.
Освен това има момент, в който си казваш: има тук едно семейство и ако не искам да го загубя, трябва да го контролирам. Т.е. ако успея да контролирам майка си, баща си и сестра си, има шанс да не ги изгубя. Много е тежко за преживяване. Лесно е да обичаш дете, когато то е благодарно, мило и всичко, което е в началото, и е много трудно, когато едно дете води война с теб и ти носи основно негативни емоции, когато разрушава мира и спокойствието, които си изградил.
Тогава е голямата борба да не се откажеш. Тя наколко пъти ме е питала дали ще я върнем и дали ще се откажем от нея. Това до голяма степен е и някакъв вид провокация, тества ни границите. Беше тежко. Ако някой мисли, че е лесно да приемеш едно голямо дете, което е живяло в институция, греши. Но аз съм убедена, че с търпение, с разбиране на това какво мотивира едно такова поведение, нещата се оправят.
Как се оправиха?
Оправиха се от момента, от който детето наистина се привърза към нас и започна да ни обича. Тя контролира поведението си, защото не иска да ме нарани, не иска да разрушава атмосферата. Надя просто вече понесе своята отговорност за семейния мир. В началото беше: аз имам нужда от семейство, аз имам нужда от някого, който да ми посреща нуждите и да ме обгрижва. А сега си е любов. Факт е, че минахме през ада. Ревността между двете беше огромен проблем. Надя се опита да доминира кака си, да й завземе територията. Дребни неща, но целенасочени: става сутрин и обува нейните пантофи… Голямата ги приемаше драматичко – не стига, че някой ти е нахълтал в територията, ама и по такъв безапелационен начин. Надя постоянно се опитваше да ангажира вниманието ни с нещо, така че въобще каката да не може да се добере до нас по никакъв начин. Дори и да е тръшкане на пода и истерия. Дали ще е нещо позитивно или негативно като внимание – за нея нямаше значение. Да не говорим, че тя беше свикнала, че вниманието е предимно негативно – т.е. ако свърши някоя глупост, то ще ангажира хората със себе си.
Мина ли този период?
Да, скоро. Преди месец-два. Поговорихме с голямата и тя ни каза, че вече е свикнала. Защото имаше много драматични моменти, когато голямата плачеше и казваше: искам си старото семейство, то вече не е щастливо, мамо, ти не можеш да разбереш какво ми е… и мама умираше от чувство на вина. Започна да се затваря. Преди това винаги когато е била тъжна, аз съм била човекът, който я успокоява. А сега казваше да я оставя сама. Но след цялата тази драма, малките знаци, че нещата са наред, носят много щастие и удовлетворение. Вече се прегръщат. Малката, която е чешит, много устата – тя е зодия Овен, се оказа и много смело дете. Имаше ситуация, в която съпругът ми се скара на голямата за нещо и тя се завря под масата нацупена и разстроена. Малката отиде при баща си и каза: Не беше прав да се караш на кака ми. Със страх, тя знае, че може и нея да овикат, но го направи. После отиде при кака си под масата и започна да я успокоява. Това са моменти, които свързват децата. Вече нещата са наред. Но една година беше много трудно. Важно е, когато човек се заеме с нещо такова, да не се предаде по средата. Много е лесно да сложиш етикет, че това е лошо дете, непоправимо и т.н. Страхотни неща се наваксват. В началото Надя нямаше прояви на съвест, не чувстваше отговорност, когато е направила нещо. И то й личеше. Тя се страхуваше от санкция, но нямаше усещане за редно и нередно, което е много страшно да го видиш. Някак не проявяваше и съчувствие. Оказа се, че с обичане, с грижа, нещата се оправят. Сега ми казва: Много съжалявам, че съм ви ядосвала преди.
Тя се промени, научи много неща.
Интелектуалната и социалната сфера са неща, които се наваксват. Но трябва време.
Истината е, че детето живее с всичките си болки, със страхове. Сънува, че си тръгваме. Несигурна е, няма доказателства, че нещата, които обичаш, ги запазваш. И живее с този страх. Ние сме й обещали, че ще бъдем заедно завинаги и ще й го осигурим. Ще влезем в процедура за осиновяване, когато я впишат в списъците при новите промени.
Решили сте да я осиновите?
Една година от нейния живот е много дълго време, тя е много привързана към нас. Ще го направим. Тя така или иначе е настанена при нас до 18-годишната си възраст, но това е обещание, което й дадох още в дома. Тя попита тогава: Вие за колко време ще ме вземете? Завинаги ли? И много ми се искаше да съм откровена и да не я подвеждам, да й кажа, че приемната грижа не гарантира завинаги, а тя ме гледа с ей-такива очи. И отговорих: Докато пораснете с кака, намерите си гаджета и после ще ни идвате на гости. И тя се успокои. Но въпреки това живее със страхове. Сънува, че се разделяме, вижда колата как се отдалечава, има такива кошмари.
Какво би казала на всички хора, които искат да направят тази крачка и да станат приемни родители?
Че си струва. Трудно е обаче, нека никой да не тръгва с представата за цветя и рози. Едно от нещата, които най-много си струват, е да виждаш как разцъфва едно дете. Започваш да отглеждаш едно ранено мъниче и виждаш пред очите ти как израства, но много по-бързо, отколкото си го наблюдавал при собствените ти деца, има някакво свръхнаваксване. И много си струва, носи много чувство на удовлетворение.
Вие сте доброволни приемни родители. Повечето други обаче са професионални.
Ние не получаваме заплата, нямаме трудов договор с Агенцията за закрила на детето. Но получаваме издръжката на детето, която държавата би давала за детето, ако е в дом. В нашия случай тя е 190 лева.
Професионалният приемен родител получава към това и заплата, която е 130% от минималната работна заплата, с удръжките това са малко под 300 лева. А е толкова тежък труд, че ако човек тръгне само с финансова мотивация, ще установи, че тези пари ще ги взима някъде много по-лесно. Финансовата мотивация не бива да бъде водеща. Факт е, че има хора, които искат да го направят, имат желание, потребност и нужда да го направят, но са финансово притеснени. И там е мястото, където е добре да бъдат мотивирани.
Ние имаме добър стандарт на живот и аз мога да си позволя да прекарвам достатъчно време с децата. Но ние сме по-скоро изключение. Решението да станеш приемен родител е изключително лично. Аз самата не чувствам моралното право да кажа: ставайте приемни родители.
Струва ми се, че приемни родители стават най-вече хора, чиито деца са пораснали, но те имат потребност да се грижат за още деца.
Да, май това е най-честият случай. Истината е, че едно приемно дете има нужда от много внимание и време. Надя ми е казвала: Искам майка само за себе си. Ние направихме стъпката в момент, в който голямото ни дете също имаше голяма нужда от нас. Разбутахме й света. Ако беше на 15, щеше да е различно. Може би наистина времето е, когато децата ви са поотраснали, а хората са натрупали дълъг родителски стаж, имат опит, спокойствие и мотивация да го направят. Като поотраснат нашите момичета, може да отгледаме и едно момченце.
0 Коментара