Информациите за снимането на „Време разделно“ развълнуваха българския зрител и той с нетърпение очаква да го види на големия екран. Защото този филм ни връща към един особено драматичен период в историческата съдба на народа ни — насилственото помохамеданчване на българите в Родопите, събудило нечувани съпротивителни сили, за да се опази вярата българска, името българско, словото българско.
„Време разделно“ се снима по мотиви от едноименния роман на Антон Дончев. Творческият екип: режисьор – н. а. Людмил Стайков, оператор – з. а. Радослав Спасов, художник – Георги Тодоров, звукорежисьор – Людмила Махалнишка, художници по костюмите – Никола Николов. Соня Калчева и Мариана Николова, гримьор – Таньо Куков.
В ролите: Манол – Иван Кръстев. Караибрахим – з. а. Йосиф Сърчаджиев. Сюлейман ага – н. а. Васил Михайлов, поп Алигорко – з. а. Руси Чанев. Венецианеца – италианският актьор Валтер Тоски. Севда – Аня Пенчева, Елица – Калина Стефанова, Момчил – Момчил Карамитев, дядо Галушко – н. а. Константин Коцев, както и н. а. Иван Янчев. з. а. Антон Карастоянов. Стефка Берова, Стойко Пеев.
Създателите на филма като всички творци избягват да правят изявления преди оценката на зрителите и специалистите. Затова нашият разговор с тримата актьори з. а. Йосиф Сърчаджиев, Аня Пенчева и н. а. Константин Коцев се насочи върху идейния заряд, художествените търсения и гражданската и творческата отговорност на целия снимачен екип.
Какво е посланието на техните герои в общото послание на произведението? Как по време на снимките проблемите на фил ма са провокирали човешката и творческата им емоционалност, националната им памет?
ЙОСИФ СЪРЧАДЖИЕВ:
Мисля, че като идеен заряд моят герой не е реставрация на историята. Режисьорът Людмил Стайков във филма „Време разделно“ извежда един всеобщ проблем за времената и народите – проблема за властта. Как властта може да изкористи хората, как фанатизмът във всяко свое проявление, дори прикрит под името на най-благородната идея, унищожава човешкото в идеята, превръща я в антихуманна. Друг важен проблем е проблемът за личността и родовата връзка като основа за движението на нацията. И как скъсването на „пъпната връв“, отчуждението от майката в най-висшия смисъл на думата, независимо дали това е родината, майката или любовта, се превръща в индивидуално и социално зло. Усещането за земя, мирисът на родна пръст, чановете, планината, една дума, една песен — всичко това са здрави връзки, които не трябва да се прекъсват. И като актьор, и като човек, който се оглежда в днешния ден, си мисля колко неща сме позагубили от недоосъзнаване на рода си, от пресичане на корените си, как сме претопили много традиции…
Професионално погледнато, Караибрахим е много интересна творческа задача. Бих го определил като огън и пламък, затрупани отгоре с камъни. Един покъртителен пример за това как се извършва манипулация с личността, как машината на една обречена, деспотична система може да смаже човешкото у човека. Затова е трагичен герой. За първи път играя такава силна драматургия в киното, задачата ми е с минимум средства да пресъздам цялото многообразие от чувства и страсти, които владеят моя герой.
Снимането на този филм свързано с известен риск. Всички познават романа на Антон Дончев „Време разделно“ и той вече е изградил в съзнанието на хората определени образи, дори визуални. Винаги рискуваш да се отклониш от общия вкус или масовата представа. Но компромис във филма не трябва да има – нито идеен, нито художествен. Проблемите трябва да прозвучат в крайния си вид, посланието да е изкристализирало. То трябва да бъде вик. Съвремието ни е предложило обстоятелства, които налагат този филм да си каже тежката историческа дума. И макар той да е правен по известен роман, той е отделно художествено произведение със свое специфично въздействие върху емоциите и съзнанието на човека.
В началото бях доста объркан, не ми беше ясна структурата на творбата въпреки дългите предварителни разговори с режисьора. Но Людмил Стайков работи много с актьорите, репетира епизодите преди заснемането им, дори сам се включва в играта, докато се убеди, че нещата стават точно.
До какви свои истини стигнах по време на работата? Ние, българите, говорим за себе си с малко тъжна иронична усмивка. Като кажем „българска работа“ винаги включваме един отрицателен оттенък, свеним се да изтъкнем черти, които ги няма в другите народи – поради историческо стечение на обстоятелствата, или родово предразположение. Всички народи имат исторически борби, националноосвободителни движения, устойчивост или разклащане на тази устойчивост, драми, падения, върхове. Но всичко това е смесено в съдбата на българина по странен начин – в него се срещат противоречия, които, обединени в едно, понякога го правят неразгадаем. Той може в един и същи миг да показва много лица, но те всъщност са едно лице, неповторимо в другите народи. Българинът не е вулкан, нито застинало езеро, той е лава, която постоянно кипи. Има нещо могъщо в пасивната му съпротива – слага главата си, за да съхрани за бъдещето рода си, корените си.
АНЯ ПЕНЧЕВА:
Моята героиня Севда живее в своя мъничък свят. Тя е от този тип жени, които градят живота си само върху пространствата на любовта. Нейната непреодолима страст към Манол, желанието й да се омъжи за него не намират ответ. Любовта й е отказана. Това само по себе си е голяма лична драма, която я тласка към грешки, заблуди, падения. Но и в своята ограничена психика, и в своята греховност тя също е способна на жертви в името на необходимостта. В това напрегнато историческо време, когато се решава съдбата на един народ, даже хора като Севда, без да са белязани със знака на героичното, са способни да надмогнат себе си. Осъзнала наивността си, разбрала, че са я подиграли, в желанието да помогне на Манол тя събира сили да се опълчи срещу Караибрахим, изпълнителя на насилието, което се извършва над народа й.
За първи път играя такъв тип жена. Мисля, че се нуждаех от тази роля, защото тя е крачка към зрелостта. Трябваше да преодолея характера си, веселостта си, усмивката си – да бъда тъжна, душевно разпъната, отчаяна. Дори нещо повече – чрез съдбата на Севда почувствувах колко печална и жестока е била съдбата на жените в онова време. Нима има нещо по-страшно от обругаването на женствеността. Струваше ми се, че аз самата съм Севда и всичко е насочено срещу мен. Забравях, че съм актриса, пролях истински сълзи, прекарах безсънни нощи, страхувах се за съдбата й. Изпитах мигове на отчаяние и надежда, умората ме събаряше и трябваше да търся сили, за да я преодолея. Затова филмът ми е много скъп.
Искам да ви разкажа един случай именно заради емоционалното напрежение, което ни обхващаше по време на снимките, сякаш не се правеше филм, а всичко ставаше в действителност. В един епизод жените от селото трябваше да прокълнат Севда, т.е. мен. Участвуваха така наречените „натурщици“, непрофесионални актьори, възрастни селски жени. Много бяха клетвите, които трябваше да изрекат срещу мене. Бяха ги изрепетирали многократно. Знаеха ги. Аз стоя пред жените, за да ме гледат, а камерата е насочена към тях. Готови, епизод еди-кой си. Кадър – съответният. Първи дубъл. Магнетофон. Работи. Камера. Работи. А жените мълчат. Само ме гледат. Съзирам болката и съчувствието в очите им. Режисьорът започна да се кара, а те пак мълчат. Една старица изтича към мен и ми пъхна нещо в ръцете: „Стискай, момиче“. А епизодът не става. Не могат жените искрено да ме прокълнат, сърцето им не позволява. После разбрах, че старицата ми е дала бучка захар да не ме „хванат клетвите“ според народното поверие. Заснеха епизода без мен.
КОНСТАНТИН КОЦЕВ:
Във филма моят герой дядо Галушко е в особена позиция. До голяма степен той не е участник в събитията, а е свидетел, наблюдател. Но цялата потресаваща драма, която се разиграва, се отразява в очите му. Той е като своеобразна лупа, в която се фокусират образите. Елица, Горан, Караибрахим, пък и Манол – всички са негови деца. Дядо Галушко отглежда детето на загинал българин – това е Манол. Но не него дава за еничер, а своя собствен син – бъдещия Караибрахим. Какъв невероятен морал е притежавал той – да даде своето, защото за другото дете е поел задължение пред мъртвия човек. И всъщност не е ли така – дава се нещо свое, не чуждо. Разкъсал е сърцето си, плътта си. Ето една общочовешка тема.
Всички събития рефлектират у дядо Галушко. Той не е затворен заедно с Манол и първенците и на него му е най-трудно. Когато човек участвува в събитията, той се движи с тях и донякъде може да ги ръководи, а когато е откъснат, нищо не може да направи. Колко страшно е това. Като българин моят герой стига до прозрението за нуждите на епохата от пример, от герои. Как иначе бихме възприели неговата по-стъпка — когато всички отказват да назоват името на Горан след опита му да убие Караибрахим, защото искат да спасят рода му от отмъщение, дядо Галушко казва: „Защо криете името му? Нека всички чуят какво е сторил. Нека планината го запомни.“
И героите са негова кръв, и насилникът — също. Затова казвам, че у дядо Галушко е събрана цялата трагедия на „Време разделно“ и ние трябва да я усетим в неговото присъствие. Дано стане хубав филм. Всъщност ние бихме искали не да развълнуваме, а да разтърсим зрителите, да ги измъкнем от равнодушието, в което те понякога изпадат. Иска ми се да се върнем към тази хубава дума — любов. Защото всички разновидности на човешките чувства и страсти се раждат от любовта. Когато човек умее да обича, той е способен да направи морална преценка: може да различи врага, да оцени добротата, да се вдаде в работата си, а не обича ли, той се примирява с всичко.
За първи път работя с Людмил Стайков. Убедих се, че той не е само талантлив режисьор, а и дълбоко отзивчив човек, с когото можеш да споделиш. Това вече е взаимност, а всички знаем, във взаимността се раждат истините.
0 Коментара