Обзалагам се, че ако четете това и сте жена на около или след 30-те, задължително имате в козметичния си несесер поне един антиейдж продукт – крем за изглаждане на бръчки, коректор за повдигане на контура, серум за подмладяване и сияен вид и т. н. Не ви обвинявам – и аз имам такива.

Истината е, че и вие, и аз живеем в общество, което

демонизира старостта и ни продава всевъзможни продукти,

с които да я отложим и забавим. Доколко ефективни са тези продукти, е едната страна на въпроса. Другата е защо въобще толкова се страхуваме да остареем?

Безспорно старостта ни доближава до края на живота и мисълта за смъртта, но по-страшна за мнозина си остава самата старост. Онзи период от края на живота, който подсъзнателно асоциираме с болести, немощ, физическо и умствено отслабване, самота, изоставеност и изолация. Онзи период от живота, който благодарение на съвременната медицина става все по-дълъг, защото медицината днес допринася за увеличаване на продължителността на човешкия живот, но не и за удължаване на здравето.

Днес живеем по-дълго, но не живеем по-добре.

Възрастните хора, които познаваме или виждаме на улицата, обикновено са болни, задължително пият хапчета, често пъти са трудно подвижни и прекарват дните си в компанията на телевизора. А колко много са старците, които изобщо не виждаме, защото живеят сами, изоставени от близките си и от обществото, изолирани и нежелани, дочакващи в бавна агония края си.

С този образ на старостта и остаряването нищо чудно, че всички ние, съзнателно или не, се опитваме да останем млади по-дълго време и по този начин храним една многомилионна индустрия, която глади бръчки, опъва контури, енергизира, витализира и „подмладява“.

Ейджизмът (комплекс от предразсъдъци и негативни нагласи спрямо възрастните хора) е до такава степен вкоренен в стереотипното мислене на западното общество, че възрастните хора започват да гледат на себе си като на втора категория човешки същества.

За щастие освен модерното постиндустриално общество, по света има други малки затворени общности, където

на възрастните хора и на остаряването се гледа по съвсем различен начин.

В тези общества възрастта носи престиж, обществено признание и уважение. Старците не са в тежест на семействата си и на обществото, а пълноценна част от тях. Нищо чудно, че тези хора доживяват до 100 години, радвайки се на перфектно физическо здраве и бистър ум.

Такива общности живеят в долината Вилкабамба в Еквадор, района Хунза в Пакистан, части от Кавказ в Южна Русия и областта Окинава в Япония. По тези места болестите на съвременното общество – диабет, рак, остеопороза, сърдечносъдови заболявания, Алцхаймер и различни форми на депресия, практически не съществуват.

По инициатива на различни правителства, медицински институции и National Geographic учени от цял свят наблюдават и изследват населението на тези общности, за да открият тайната на щастливите столетници. А тя се оказва много проста и включва три основни съставки: храна, движение и позитивни емоции.

Храна

Хората от четирите общности отглеждат сами храната си и затова начинът им на хранене е различен, съобразен с климатичните и природни особености на района, в който живеят. Въпреки това в много отношения менюто им си прилича: всички те се хранят просто, предимно с растителна храна (плодове, зеленчуци, зърнени и бобови култури, ядки и семена), много рядко консумират животински продукти (и то в малки количества), изобщо не познават индустриално преработените и рафинирани храни, хидрогенираните мазнини и добавената захар. В количествeно отношение дневният калориен прием на столетниците е много по-нисък от стандартните 2000 кал/ден, характерни за нашето общество.

Движение

Заседналият начин на живот, с който ние сме свикнали, е напълно непознат за столетниците. Тяхното ежедневие е свързано с много движение, ходене пеша (често пъти по неравен терен) и активен физически труд.

Западните изследователи с изумление срещат по тези земи овчари, земеделци, градинари, каменари, хлебари и планински водачи на възраст, в която хората в модерния свят, ако изобщо са живи, обикновено са трудно подвижни и са изкуствено поддържани с медикаменти и редица медицински процедури. Д-р Александър Лийф, един от изследователите на столетниците от Кавказ, разказва за срещата си с местния овчар Коста Кашиг, за когото се е считало, че е на 106 години. Д-р Лийф настоява да се срещне с Коста на мястото в планината, където кавказецът прекарва лятото със стадата си. Рано една сутрин д-р Лийф заедно с двама асистенти и един млад местен водач тръгва да изкачва планината към пасищните поляни. След няколко часа теренът става изключително труден и кален.

Асистентите се отказват и се връщат в селото. Д-р Лийф обаче упорито продължава и след още няколко часа изморително изкачване заедно с младия си водач открива стадото на Коста Кашиг. След проведеното интервю със столетника д-р Лийф заключава, че Коста е по-скоро на 90, отколкото на 106 години (в тези общества не е изключение да добавиш няколко години към рождената си дата, защото колкото по-стар, толкова по-уважаван си). Но на 90 или 100, Коста Кашиг демонстрира перфектно здраве и издръжливост. И както се оказва по-късно, редовно извървява пътя, изминат до планинската поляна от д-р Лийф, за два пъти по-кратко време!

Позитивни емоции

Макар и тежка физически, работата на столетниците далеч не носи стресовия елемент, с който ние сме свикнали в ежедневието си. Тези хора практически не познават стреса. Те не бързат заникъде, не се съревновават, не преследват цели, срокове и бюджети, умеят да си почиват, да се забавляват и да се радват на живота.

Независимо дали посещават планинските земи на Кавказ и Хунза, или Вилкабамба и Окинава, западните учени се срещат с един и същ забележителен феномен – позитивното мислене на местните хора, готовността им да се смеят, да пеят, танцуват и да виждат положителната страна на нещата.

Хората в тези общности не се страхуват от старостта

и празнуват отминаването на времето. Те знаят, че няма да бъдат изоставени от семействата си и отритнати от обществото. Младите се отнасят към възрастните с неподправено уважение, търсят близостта и напътствията ми.

Американската авторка Грейс Хасел, която прекарва 2 години в долината Вилкабамба, пише в книгата си Los Viejos („Старците“) за поразителния контраст между възрастните хора в САЩ и тези във Вилкабамба. Докато пенсионираните американци разчитат на банковата си сметка да им осигури грижи в залеза на живота и сигурност, че няма да умрат в самота, los viejos не познават тези страхове. Те нямат представа какво е да бъдеш изоставен от семейството си, настанен в институция, изолиран и самотен. Тези хора доживяват до дълбоки старини, без да познават депресията. „Онова, което най-силно ме впечатлява и радва, пише Грейс Хасел, е, че тези хора прекарват голяма част от времето си, смеейки се!“

Колкото и вдъхновяващ да е опитът на столетниците, ясно е, че повечето от нас не могат да се откажат от модерния начин на живот, да изхвърлят кремчетата против бръчки и да избягат в някое недокоснато ъгълче на природата, където да живеят природосъобразно (макар за отделни хора това също да е избор). Онова, което можем да направим обаче, е да се поучим от столетниците и да се опитаме да възприемем част от техните полезни навици: да ядем повече чиста и натурална храна, да се движим повече, да мислим позитивно, да се усмихваме и да не се поддаваме на мрачни мисли. Така дори да не доживеем до 100, със сигурност ще подобрим качеството си на живот.

И накрая, ако имате възрастни роднини, на които отдавна не сте се обаждали и посещавали, направете го! Най-ефективният начин да се преборим със страха от старостта е, като помогнем на старите хора в собственото си семейство да се чувстват щастливи и обичани.

Още вкусни рецепти и съвети за здравословно готвене, хранене и живот – в сайта на Маги Пашова:  www.naturelita.com

 

Facebook Twitter Google+

0 Коментара