Представяме ви първото от преките включвания на Соня Момчилова от Париж. Поводът и в центъра им са наши съграждани, заминали и останали да творят край Сена, защото артистизмът е състояние не само на духа, но и на тялото, възпитание на чувствата и възприятията. Артисти от България, намерили в Града на любовта ателие и муза, провокации и причини да се разгневят.

Милена Пердриел е фотограф. Родена е в Пловдив. В Града на тепетата е пораснала, учила, после се влюбила и заминала за Града на любовта. Майка е на две дъщерички и съвсем скоро е формализирала раздялата със съпруга си. Париж си остава дом на другата й голяма любов –фотографията.

Милена ми напомня фината красота на партньорките на Чарли Чаплин. Напомня ми и героиня на Стриндберг. Естествено чуплива коса и сини или – не- май зелени, или нефритени очи, усмихната хем приветливо, хем някак на себе си… В нея има нещо много ретро и в същото време по парижки предизвикателно.

Забравила е ключовете от ателието и тръгваме по стръмната улица, която минава отдясно, като застанеш с лице откъм входа на, може би, най-голямата парижка историческа забележителност – Сакр Кьор. Докато крачим по стръмния тротоар на улица „Мюлер“, Милена ми разказва как от ден на ден улицата придобива все по-голяма слава на културно средище. Самата сграда с ателието й е разделена на цветови принцип според изкуството, което се показва, твори, обсъжда на съответния етаж. Първият етаж, освен че подслонява просторното фотографско ателие, е бял етаж за бяло изкуство. На него са канени творци и артисти, които мислят и творят в бяло. На черния етаж се подготвя за бурна дейност сладкар, който вае шоколадови фантазии. Кафенето, залепено до сградата, се казва „Розово“. Все повече хора се тълпят там по неизвестна причина въпреки предположенията ни.

Стигаме до извода, че всичко в шумния социален и културен живот на този град е въпрос на концепция. Нещо привлича внимание в Париж, обявява се за модерно и накрая става наистина такова. Тогава публиката сама пристига. Предимно хийпстъри. Небрежни хора, с винтидж визия, пъстри торби и износени кецове, но с много приятно и меко излъчване. Слуша се лек джаз с етно елементи, пие се какво ли не и се разговаря, ако не за изкуство, то за онова, което ще помогне по-късно за появата на артефактите.

След час красивата собственичка на сградата идва, за да ни отключи. Влизаме в съвършено професионално ателие с всички видове осветление и няколко помещения за различни типове снимане. Стените са нарисувани от известни стрийтарт живописци. Култовият Мосю Ша или Тома Виюий, както е по паспорт, и Жан-Шарл дьо Кастелбжак. Графити или изкуство в стил „минах и надрасках“, което няма претенцията да остане в Лувъра, а обратно – да запечати някакъв миг за малко. Атмосферата е екзалтираща. И аз снимам с телефона, внезапно вдъхновена от наличието на толкова артистизъм и светлина.

Прекосяваме Г-образното ателие, като преминаваме интересен вътрешен двор. Това най им харесвам на парижките сгради – тези закътани невидими от улицата дворчета. Отиваме в зала за беседи, уъркшопове, обсъждания и четения. Тук Милена провежда курсове по себепознание преди заснемането на портрет. Нещо като подготовка за снимката, нещо като психоанализа. Много е важно, казва ми момичето с очи метличини, да се хареса човекът, когото ще снимам. Първо аз му намирам най-хубавото и ценното, най-доброто, а то е и най-красивото. След това говорим, за да започне и обектът да се възприема като уникален и важен.

Според Милена французите имат вродена стеснителност и неувереност по отношение на личното си експониране. Няма къща на французин, в която да видите негов, личен портерт. На близките му – да, може, но негов личен – това би било знак за егоцентризъм, самоизтъкване и некатолическа горделивост. Католицизмът според фотографката има сериозна заслуга за свяна, с който французите се отнасят към собствената си личност.

“Когато правя портретна снимка на човек, е много важно той да е уверен, че работата, за която кандидатства (ако снимката е за документ или СV), е тъкмо за него и че кадърът, който сме избрали, е най- доброто негово Аз.” Така е решила да се реваншира на света хубавата Милена. Защото на човечеството трябва да му помогнеш с каквото можеш най-добре. Да се хареса малко повече, да повярва, че е по-добро, а това ще направи нещата и по-красиви.

Милена е първият фотограф, който работи по този именно метод, а мото на работата й е: „Добронамереността разкрасява“, което, разбира се, на френски звучи по-убедително! Но снимките й говорят вълшебното есперанто на душата и са по-внушителни от думите, вярвам ще се съгласите.

Facebook Twitter Google+

0 Коментара