Тя има 14 имена, но първото идва от “любов”. Любка Биаджони цу Гутенберг е диригент, баронеса, майка и една от най-чаровните и силни жени, които познавам. Благодарна съм, че я срещнах, а през последната година тя, музиката й и неизчерпаемата й енергия станаха част от живота ми.
Запознахме се по време на снимките на документалния филм, който режисьорът Милена Будинова от продуцентската къща “Супернова медия” започна да прави за нея. Любка репетираше “Травиата” със Софийската филхармония, където вече от две години е постоянен диригент. Помоли ме да й помогна повече хора да разберат за концертите и да дойдат в Зала “България”. Оказа се, че това е сложна задача в една фалшиво-чалгаджийска културна среда.
Любка е родена и израснала в Рим. Баща й е италиански политик, синдикален лидер и комунист, влюбен в операта. Майка й Цветана е българка, преводач в българското посолство и в БГА “Балкан”, където нейн колега е Сергей Антонов. По-късно тя е основен свидетел по делото срещу него, в което той е обвинен в покушението срещу папа Йоан-Павел II. Това е сериозен удар за семейството на Любка, дори баща й получава инфаркт по време на процеса. Поради близките си отношения с Антонов, семейство Биаджони остава без половината си приятели, но Цветана не се отказва от показанията си в негова защита и отстоява приятелството им до края на живота му. Любка свързва този период с тъжни спомени – с това как тя
праща рисунки в затвора на Сергей и никой не може да й обясни защо този дребен,
скромен човечец изведнъж е станал толкова лош.
Не липсват и други перипетии в живота на баронесата, която прекарва всички ваканции в България при бабите и дядовците. Тя и досега летува с децата си по българските черноморски курорти, което за мен си е цяло геройство. Тази любов към втората й родина е неслучайна. В българските й корени откриваме един прадядо опълченец и кмет на София и рода с голяма история.
Като дете Любка е възпитавана от баща си като момче. Обсъждат световната политика, философски проблеми, коли и въпреки че тя дълги години ходи на балет, е буйно и късо подстригано момиченце, което се бори с момчетата в училище.
“Може би станах жена, като станах майка. Но съм строга майка: с две момчета… Не е лесно! Когато дирижирам, не съм строга, имам моите ясни убеждения за интерпретацията на музиката и ги отстоявам. Децата си мога да накарам да си измият рьцете веднага и да седнат да свирят на пиано, оркестъра не. Ако един оркестър не желае да работи, не може да се насили. Когато се прави музика, е като при любовта: не може и не бива насила. Но когато дирижирам, забравям, че съм жена: аз съм само музикант и искам да бъда само един скромен прислужник на музиката”, казва Любка.
За любовта към музиката отново главен виновник е баща й. Той знаел всички по-известни опери наизуст и музиката заема голяма част от живота на семейство Биаджони. Затова след Класическата гимназия в Рим и години, прекарани в безкрайни упражнения и уроци по пиано, Любка избира Националната музикална академия в София с профил дирижиране. Студентката италианка се
мести в София точно по време на промените през 90-те и челно се сблъсква
с българската действителност. А и е избрала една доста мъжка професия, която в балканската ни страна трябва ежеминутно да се отстоява. Все още на жени като Любка тук се гледа малко като на изключения, които ей-сега ще се провалят с гръм и трясък. Бих казала – има да чакате.
След София Любка записва и философия в Рим: „Без философията не бих могла да вникна в нито една партитура, защото музиката не е просто ноти. Тя е дух, смисъл, емоция, преживяване в едно друго измерение”.
Следват специализaции при Карл Остерайхер, Норберт Балач, Ленард Бърнстейн, Валери Георгиев и Иля Мусин. Асистент-диригент е в Сентъри хол в Токио, Aрена ди Верона, Залцбург, Генуа. Става гражданин на света, говори четири-пет езика и създава приятелства навсякъде.
“Интересно е, че баща ми се наричаше така:“Cittadino del mondo!“ Той ми даде този пример: не е важно кьде живееш, важното е да живееш честно и скромно. Многото езици, култури, пътувания те карат винаги да мислиш какви са ценностите ти.”
Любка обикаля света, отдадена на музиката и убедена, че точно тя няма да стане просто нечия съпруга и да си стои у дома да си гледа децата. Докато един ден не среща бъдещия си съпруг – известния немски диригент Енох цу Гутенберг я кани за свой асистент. Точно като в приказките този
невероятно галантен аристократ я изненадва с нестандартно предложение за брак
само шест месеца след запознанството им. Кани я на театър в местния културен дом в Гутенберг, на фестивал, на който той е патрон, и пред хиляди хора я представя на немски като своята годеница и бъдещата баронеса. Тя не реагирала, тъй като не говорела езика, но и когато той все пак й превел какво бил съобщил току-щo, й казал: „Имаме много свидетели, няма как да ми откажеш!“
Баронът има двама синове от първия си брак, които е отгледал сам и повече от 20 години не се е женил повторно. Синовете му бързо приемат Любка. Карл Теодор е по-известният от двамата с политическата си кариера в Германия като член на правителството на Ангела Меркел, която завърши със скандал. Обвинен е във фалшифициране на дипломата си от университета и въпреки че политическите му врагове не успяха да докажат докрай истинността на това твърдение, той подава оставка и се оттегля. Скандалите около него се отразяват на цялото семейство.
„Съдбата на Карл Теодор беше изпитание за всички ни, но всеки трябва да има възможност да се поучи от собствените си грешки и да има сили да продължи напред.“
Сега съпругът й Енох е най-големият й фен и именно той я подтиква да се върне на диригентския пулт и да продължи кариерата си след появата на децата им. Но всеки път, когато се налага тя да ги остави в Германия, за да дойде да дирижира в София или в някоя друга точка на света, Любка се колебае. Като всяка майка, тя е на пълен работен ден 365 дни в годината. Няма бавачки за 9-годишния Паолино и 7-годишния Йохан, дори докато й гостувах в замъка Гутенберг, пазарувахме заедно в местния супермаркет, водихме и взимахме децата от училище (които учат в училища в различни градове). Тя води момчетата на тенис, на плуване, пишат домашни и всяка вечер свирят заедно на пиано.
“Когато се моля с тях вечер, не съм диригентът Любка Биаджони, а съм само майка.
Те имат нужда само от майката… Но виждам с радост, че се гордеят много и с техния диригент. Мечтая си да съм в състояние да продължавам да давам любов на всички тези, които имат нужда от мен. Аз живея за моите деца, моето семейство, а музиката е моята мисия.”
В България много трудно се прави изкуство, каквото и да било. А за да се надяваш да напълниш залата с почитатели на класическата музика, когато навън е зима, хората са по улиците, защото нямат за хляб и няма дори за кого да се гласува на поредните избори, трябва безкрайно да обичаш музиката. Преди няколко дни Любка ми каза с типичния си оптимизъм, че сега е най-важното време за хората на изкуството да не пускат душите на хората и да ги хранят с вяра. Ще кажете: лесно е да си живееш някъде там, на Запад, в замък на 1000 години и да даваш акъл как да си оправяме ние тука кашата. Но знам, че Любка Биаджони ще направи всичко по силите си на 21 март, всеки дошъл да чуе “Фалстаф” от Верди, да си тръгне от Зала “България” с
няколко тона по-извисена душа, с малко повече вяра,
с преливащо от емоции сърце и ум, който за два часа е бил изключен от проблемите, сметките и нищетата.
“Ние, музикантите, трябва да направим и невъзможното, за да развиваме културата и музикалния живот навсякъде по света. Aко ние убедително предложим една духовна промяна, няма как да не се усети и от публиката. А за да стане това, се налага музикантите и въобще творците в България да не мислят само за насъщния, защото заплатите им са по 400 лв. В Германия музикантите в оркестрите са достойно платени. Тук музикантите цял живот се упражняват, достигат невероятни върхове в изкуството и накрая се оказва, че няма с какво да хранят децата си. А хората затъпяват все повече само пред компютьра и телевизора. Но когато предложа нещо за душата, както примерно наскоро свирихме с филхармонията Осмата симфония на Брукнер, залата беше полупразна, никой не дойде. Може би хората се боят да се замислят…Музиката както цялото изкуство и философията има за цел да ни обогати, одухотвори и да ни направи по-добри хора.”
Следващият концерт на Софийската филхармония под диригентството на Любка Биаджони е на 21 март от 19 ч. в Зала “България” и е подарък за 200-годишнината от рождението на Верди.
“Ще представим неговата последна опера “Фалстаф”, която никога не е правена в София. Тази опера е духовният тестамент на композитора. След много обич, разочарования и трагедии, Верди започва да гледа по-философски на живота. В тази опера всички са еднакво важни, еднакво тежки и трудни, както в живота. Либретото на операта е по гениалната комедия на Шекспир “Веселите уиндзорки”. В края й Верди осмива Фалстаф, но всъщност се надсмива над себе си. Хуморьт му е уникален, но неговата любов към героя му, въпреки че му се подиграва, е огромна и безценна. Той превръща главния персонаж в един универсум, където ние плуваме, потъваме, спасяваме се и разрешаваме проблемите, смеейки се. Всъщност Верди показва, че има милост към Фалстаф, към нас и към целят свят, с благодарност за един безценен, прекрасен живот.” Питам я какво е любовта за една красива, смела и невероятна жена като нея. “Любовта е целият ми живот… децата, музиката, природата, красотата! Любовта е да живееш за другите. Първата енциклика на папата преди 7 години беше:Deus Caritas est! (Господ е любов), разбрана като всеотдаен жест на човек към друг човек, без да очаква нищо обратно…”
0 Коментара