Ул. „Раковски“ 134. Тази къща я има само на снимки. Днес на мястото ѝ се издига друга постройка, влязла в най-новата ни история като сградата на СДС. Къщата от снимката се появява в началото на миналия век, а историята ѝ е романтична и красива в началото, безмилостна и сурова в края ѝ, прекрачила в една друга България. Съдбата не пести изпитанията на нито един от обитателите на този дом. Още повече на семейството на Мити Ковачева, средната дъщеря на ген. Стилиян Ковачев, заради която Мустафа Кемал, идолът на цяла Турция, оставя сърцето си в България.
„Родила съм се в къщата на дядо ми на ул. „Раковски“ 134. Домът ни беше залепен до музея на Яворов. Събориха я през 1968 г. покрай фестивала „Знаме на мира“, организиран от Людмила Живкова, и вдигнаха на мястото ѝ днешната сграда.“ – разказва Оля Николчева, най-малката дъщеря на Мити и внучка на ген. Стилиян Ковачев.
В хола на скромния си дом в един от софийските квартали Оля подрежда сладкиши на масата, налива кафето в чашите и сяда на стария фотьойл, заключила ръце. Говори бавно и премерено, прецежда с прикрито недоверие и преглътната обида думите през леко присвитата си уста – заради многото измислици, публикувани за семейството ѝ. Какво ли не се измисля днес за Мити, включително и че след раздялата си с Ататюрк дъщерята на ген. Ковачев е станала проститука в Париж. Не обичам журналистите, вперва откровено очи в мен възрастната дама и ме предупреждава:
И никакви снимки! Приберете фотоапарата!
Разговорът ни върви трудно, отприщва се на моменти – откровен и жив, но Олга бързо се сепва и отново дърпа невидимата преграда пред себе си.
Според старите семейни фотографии Олга прилича поразително на майка си – същото одухотворено лице, изразителни очи, чието огънче времето не е успяло да загаси, дори на нейните над седемдесет. Толкова сме претърпели, та сега ли да хленчим, извръща категорично глава към стената внучката на ген. Стилиян Ковачев, а на въпросите ми за Ататюрк намеците ѝ са още по-красноречиви – неприлични са. Срещата ни с Оля Николчева е през втората половина на 2014 г.
Седемдесет и четири години по-рано – през декември 1930 г. министърът на вътрешните работи и вероизповеданията Атанас Буров в присъствието на съпругата си Смарайда дава официална вечеря в чест на новопристигналата у нас турска правителствена делегация. Високите гости са водени от Тафик Раджи бей, външния министър на Турция.
Представителният мъж, който седи до Смарайда, търси удобен момент, за да се обърне вежливо към премиершата, снишавайки глас: „Уважаема госпожо, нашият президент ме помоли да разбера каква е съдбата на неговия приятел генерал Ковачев и семейството му… Бихте ли ми казали какво знаете за тях“. Това разказва в книгата си „Обречената любов на Ататюрк“ писателката Лиляна Серафимова.
Смарайда Бурова доверява на турския пратеник, че генералското семейство е дало свидна жертва при атентата в църквата „Света Неделя“ – загинал е полковник Стефан Нойков, съпругът на Фани, най-голямата дъщеря на генерала. Анна Ковачева, майката на Мити, не успяла да преживее скръбта и си отишла броени дни след това. И не на последно място – Ататюрк трябва да знае: Мити е вече омъжена и е майка на три деца.
Димитрина Ковачева, или Мити, е средната от трите дъщери на ген. Стилиян Ковачев, талантливия военачалник на Следосвобожденска България, военния министър в кабинета на Стоян Денев. Заради
свежестта, която струи от миловидното ѝ лице,
чуждите кореспонденти я наричат Балканската роза – изразителните ѝ очи, русите ѝ къдрици я открояват от всички девойки. Мити смущава мъжете с европейската си изисканост и начетеност.
През февруари 1914 г., когато съдбата я среща с Мустафа Кемал, тя е 21-годишна. Завършила е литература в швейцарския град Ньошател. Владее перфектно френски, свири на пиано. Сама или заедно със сестра си Фани често изнася камерни концерти на благотворителни вечеринки и светски сбирки. Мити е една от талантливите ученички на Маестро Атанасов, чийто учител е знаменитият италиански композитор Пиетро Маскани. По време на Балканската война, докато баща ѝ е командир на Родопския отряд, а след това на новосформираната Четвърта армия, Мити се записва заедно с майка си в курсове по самарянство под егидата на царица Елеонора. Двете постъпват като доброволки в пловдивската болница. Малко
преди срещата с Мустафа Кемал
Мити отхвърля предложение за брак на захласнал се по нея швейцарец. Той е неин състудент, от заможно аристократично семейство – младеж, по който въздишат всичките ѝ колежки. Този мъж обаче не е успял да спечели сърцето ѝ. Както и нито един от младите кавалери от конския гарнизон, които често галопират с конете си под прозорците на дома ѝ на столичната ул. „Раковски“ 134.
Мустафа Кемал, офицер от доскоро неприятелската армия, пристига в София през есента на 1913 г. като военен аташе. Завършил е Военната академия в Истанбул, участвал е в младотурската революция, но след това се е разочаровал от политиката на младотурците и е напуснал партията им. Преди да заеме дипломатическия пост, Мустафа Кемал е претърпял опит за покушение в родината си.
Романът му с Мити Ковачева започва с един виенски валс
в Градското казино, в което гостуват известни оперни певци. След тежкото поражение на страната ни във войната София се опитва да влезе отново в нормалния си ритъм на живот. Столичани пълнят новопоявилите се увеселителни заведения, оперите, изложбите. Генералската дъщеря и турският военен аташе бързо привличат вниманието и одумките на любопитните софиянци. Обществото е настроено приятелски към Мустафа Кемал, той е очакван гост в дома на най-видните софийски фамилии, дори Фердинанд бърза да демонстрира уважението си към него. Въпреки това градът не може да се отърси от предразсъдъците си към тая любов, белязана с религиозни различия и враждебното минало на двата народа. Клюките за двойката се носят из целия град, подхвърлят им се язвителни думи. Независимо от това, че цени високо качествата на бившия си военен противник – майор Мустафа Кемал, генерал Стилиян Ковачев отказва да му даде ръката на дъщеря си.
Каквото и да чуеш за мен, каквото и да стане,
ти си жената на моя живот, зарича Мустафа Кемал
българката при раздялата им. Въпреки житейските превратности и победоносната си политическа кариера, дори когато стъпва на най-високото ѝ стъпало, той продължава да се интересува от Мити. Героят от Дарданелите пристига тайно в София, за да я зърне отново. Говори за неувехналите си чувства към нея и пред артистите от Кооперативния театър по време на гастрола им в Истанбул и Анкара. Не споменава името ѝ, но новината, че турският президент още помни генералската дъщеря, бързо обикаля София. Минали са 16 години, но градът продължава да одумва сърдечната връзка между Балканската роза и Ататюрк – мъжа, извел Турция от мрака на феодализма и религиозния фанатизъм. Мити също е информирана за съдбовния му път. Вестниците следят славната военна кариера на дипломата, превърнал се в национален герой на Турция. Ататюрк се жени за Латифе, по-късно се развежда, в живота му влиза друга – Фикрие ханъм. Дори и тогава той не пропуска случай да разпита за Ковачеви и да им изпрати поздрави. Казват дори, че точно заради Мити Ататюрк нарежда през 1934 г. да бъде обявена за музей старата черква „Света София“, функционирала до този момент като джамия.
Малко след като приема послушно решението на своя баща да не се среща повече с Мустафа Кемал, Мити се оттегля от светския живот и се съгласява на прибързан годеж. Наложеният ѝ избраник – Георги Хаджийорданов, е от стар русенски род, завършил е наскоро инженерство в чужбина. Ковачеви и Хаджийорданови се познават отдавна, а обвързването на двете видни фамилии трябва бързо да сложи точка на клюките по адрес на Мити. Много скоро обаче девойката си дава сметка, че не иска и занапред да е заложник на предразсъдъците. Ковачеви развалят годежа.
В началото на Първата световна война Димитрина Ковачева става учителка по френски език в една от столичните гимназии, а учениците я обожават – градът продължава да разказва с интерес, да доукрасява и да обвива с още повече загадъчност тъжната и красива приказка, чиято главна героиня е тя.
Осем години по-късно Мити сама избира мъжа, с когото свързва живота си – Деян Деянов, известен в миналото адвокат и народен представител. Двамата сключват брак през 1922 г. в черквата „Св. Седмочисленици“.
По време на атентата в храма „Света Неделя“ Мити и съпругът ѝ са на косъм от смъртта, отървават се само с рани. Ген. Стилиян Ковачев също се разминава с най-страшното. Под руините загива полковник Стефан Нойков, съпругът на сестра ѝ Фани. Малко преди това Фани губи и дъщеричката си, а тежко болната генералска съпруга не успява да преживее поредицата от свидни загуби.
„Тъй като баба ми беше болна, не ѝ бяха казали за смъртта на вуйчо ми, но тя беше усетила загубата му. Майка ми разказваше, че на смъртното си легло е викала: Стефане, чакай ме, не си отивай преди мен!“ – разказва Олга Николчева.
Смарайда Бурова среща Мити Ковачева в Тръпковата галерия два дни след посещението на турската делегация у нас и ѝ доверява шепнешком: турският президент още проявява жив интерес към нея. Но Мити отклонява деликатно темата. Вече вярна съпруга и всеотдайна майка, тя
затваря в душата си огромната болка
и цели 51 години не произнася на глас името на Ататюрк. За пръв и последен път отваря дума за него малко преди да почине. „Тази нощ сънувах Кемал“ – признава тя пред сестра си Фани през август 1966 г., след което изпада в агония. Уморен от многото битки, с разяден черен дроб от алкохола, Ататюрк умира доста преди нея – в края на 1938 г.
Първите две деца близнаци от брака на Мити с Деян Деянов умират още при раждането. След това се раждат най-голямата от оживелите деца – Ана, Олга и синът Стилиян. Демократ до мозъка на костите си, Деян Деянов става народен представител малко преди 9 септември 1944 г. Като депутат от 45-ото Народно събрание е осъден на смърт, но присъдата му е заменена с 15 години затвор. Семейството е изселено в Делиормана.
„През 1936 г. баща ми беше купил апартамент на ул. „Неофит Рилски“, но след 9 септември го конфискуваха заедно с цялото ни имущество, а нас ни изселиха. Когато се върнахме в София, един приятел на баща ми ни преотстъпи тавана си. Там живяхме почти 30 години. Сестра ми Ана не успя да следва. Аз и брат ми Стилиян имахме по-голям шанс. Имаше една година, в която не се изискваше бележка от ОФ-то. Тогава записах едновременно Икономическия институт и Музикалната академия с надеждата, че няма да ставам икономист. Но развих тендовагинит – от мерак да свиря и да наваксам загубеното време. Така се разминах с Музикалната академия. Не ми се искаше да работя като икономист и станах преводач“ – разказва Олга Николчева.
Олга свързва живота си с поручик Нено Николчев, кавалер на ордена „За храброст“, инвалид от Втората световна война. Загубил е десния крак и дясното си око от избухнала мина по време на Дравската епопея. След 9 септември семейството води епическа битка с народната власт, за да може той, героят от войната, да получи лечение и протеза, по това време у нас протези все още не се правят. След много постъпки най-накрая получават разрешение да излязат зад граница. Заминават за Германия и се връщат след седем години. Олга започва работа в София като преводач в импресарска дирекция, трудът ѝ е високо ценен, но през всичките години на гърдите ѝ стои клеймото „политически ненадежден кадър“.
След 9 септември Стилиян Делянов (1926 – 1992), синът на Мити, е арестуван и е изпратен в концлагер „Росица“ – без заповед за арест, без присъда. И без видима причина и обяснение. Завършил е право, но не е успял да си намери работа като юрист и цял живот е изкарвал хляба си като преводач от няколко чужди езика.
Генерал Ковачев, ръководителят на армията, отбелязала много бойни подвизи при Булаир и Шаркьой, обявил се след това против продължаването на Междусъюзническата война, получава най-високото звание от българската армия – генерал от пехотата през 1936 г. ,а цар Борис го награждава и с ордена „Св. Александър“, I степен. Уморен от многото битки, той отказва да оглави Съюза на запасните офицери и сяда да пише мемоарите си. След смъртта на съпругата му Ана до края на живота му – през 1939 г., за него се грижат децата му: Олга, Мити, Фани и синът му Тодор.
–––––-
Статията е откъс от книгата „Между кръста и петолъчката“. Тя е втората книга от поредицата „Непознати софийски истории” на журналистката Искра Ценкова. Първата от тях – „Спомени зад оградата“, излезе от печат през 2015 г.
И двете книги излизат със съдействие на програма „Култура” на Столична община. Те разказват за историите на къщите и хората в стара София, връщат ни в близкото минало и припомнят делата на известни политици, обществени и културни деятели, като във всяка история има момент на откривателство, на факти и истини, които не са казвани досега. Искра Ценкова прави задълбочени исторически разследвания, като се среща с наследници на героите си и прекарва часове наред в запазените архиви за тях.
0 Коментара