Животът върви като спирала и се случва така, че след книги-точици попадаш на книга, в която животът е разказан като спирала и си казваш, че никога няма да излезеш от нея, никога, дори след като затвориш последната страница.
Затворих последната страница на „Изповядвам“ от Жауме Кабре. Все още не съм осмислила какво ми се е случило, но знам, че всичко е различно.
В тази книга времето и пространството нямат значение, не са подредени и подвластни на нашите представи за тях. Животът се случва тук и сега, винаги в един и същи миг, винаги обгърнат едновременно от зло и от любов.
Една цигулка, единствената цигулка със собствено име, изработена от изключително дърво – случайно израснало от семената, които стар монах е стискал до гърдите си, когато умира. Тази цигулка е център на стотици животи. И само на един – на Адриа Ардевол.
Смъртта я съпътства, точно както любовта изтръгва вълшебни звуци от нея.
Каталунският писател Жауме Кабре, чиято любов към Каталуния и Барселона е част от тъканта на книгата, е успял да преодолее инстинкта да разказва хронологично. Думите и изживяванията се преплитат в една цигулкова одисея, в която са разказани всички истории от цялата литература от римски времена до днес. И всички непрекъснато сменят местата си като в танц. Салиери и Моцарт (Адриа и Бернат) разменят ролите си на всяка крачка, Ромео-Адриа умира, когато вижда мъртвата Сара-Жулиета или почти я убива, защото я обича. Бащата-Бог и Майката-Смърт отглеждат едно дете, което трябва да стане гений, защото такова е желанието на създателите му, но те са богове без любов. Юда става Христос, а Спасителят – предател.
А аз през цялото време мислех за природата на злото, още преди да разбера, че това е целта на тази книга, преди писателят да ми го каже. Трябвало е да разбера, че злото е зло и добро едновременно и че няма причина, когато обичаш, както няма причина, когато убиваш, причините са само формалност някъде в спиралата на живота. Всичко е търсене на щастие, а щастие няма.
Злото е неизкоренимо, безпричинно, без повод и мотив. В това се крие неговото всесилие. И все пак някъде някой умира, притиснал семена до гърдите си и от тях пораства най-звучното дърво на всички времена и някой прави първата си цигулка, която оцелява сред смърт, любов, разрушения, наказание и престъпление, все едно в какъв ред.
0 Коментара