Наш Дом

Омагьосаното царство - Страничка от моя индийски дневник

Текст и снимки ВЕСКО ПЕТРОВ

Най-удобният влак за Агра, където е Тадж Махал, тръгва рано сутринта от централната гара на Делхи. Въпреки ранния час е шумно на гарата. Далеч преди пристигането на влака перонът е пълен с невъзмутимо спящи, седящи и стоящи прави индийци. Влакът пристига и настъпва суматоха, в която ме обхваща паника, че не мога да намеря моя вагон. Всичко става много бързо. Услужлив млад човек грабва билета от ръката ми и вежливо казва: „Следвайте ме, сър.” Това, мисля си, трябва да е стюардът на вагона. Младежът ме води до моето място и се усмихва: „Двеста рупии, сър“. Механично вадя пари, но в миг изпитвам съмнение и питам: „Двеста рупии за какво?“ „За моите услуги, сър.“ Аз съм озадачен. „А може и сто“, издърпва той банкнотата от ръката ми и делово изчезва в коридора. В този момент по гаровата уредба женски глас със сладък индийски акцент ни предупреждава да се пазим от мошениците, представящи се за влакови служители. Започвам да се смея с глас (той беше толкова добър!), а сериозният сикх в купето ме гледа учуден.

Сикхите в Индия са горда прослойка, с удивителни чалми, чийто цвят подсказва престижа на техния статус. Почти винаги са богати и се държат властно. Седналият до мен сикх е верен на потеклото си – постоянно командва стюардите на ваго- на (истинските) да му носят вестници, закуски и чай, ама не този, този е вече изстинал. „Бързо давай горещия чай, че започвам да се ядосвам!“ Стюардите са от някаква по-ниска каста и се подчиняват послушно само като ги погледне.  

Цялата статия четете в сп. Жената днес.