Наш Дом

Под чадора с усмивка

Текст и снимки Емил Данаилов

Колкото и да се озъртах и да обикалях наоколо, хотелът не беше там. Явно се бях объркал. Огледах се за помощ и изборът ми падна върху жена на средна възраст, която разговаряше с няколко момичета пред близкото училище. Очаквах кратък и сдържан отговор, но изненадващо отзивчивата непозната без колебание ми предложи да ме закара с автомобила си. Приех с любопитство, което бързо прерасна в изумление – шофирането беше твърде енергично за вида на дамата, която освен това успяваше да поддържа и разговора със същото темпо. Обясни ми, че е учителка по английски, коментираше разни неща по улиците и ми задаваше куп бързи въпроси, на които обаче спрях да отговарям, когато тя взе картата на града, вдигна я високо с две ръце и започна да изучава как да стигне до търсения адрес. През това време воланът стърчеше самотен, а единственият човек, който следеше пътя, бях аз – с ококорени очи! За радост справката беше кратка, скоро моят ненадеен гид рязко сви в някаква пресечка и с няколко благопожелания ме изтърси точно пред хотела. Случката невероятно много приличаше на сцената с услужливата, но леко откачена монахиня-шофьорка от филма на Луи дьо Финес „Полицаят от Сен Тропе”, още повече заради сходните одежди на двете героини – дълга до земята роба и забрадено лице, с тази разлика, че французойката беше в бяло, а моята спасителка – в черно, и въобще не беше монахиня. Просто беше иранка и всичко това се случи не някъде другаде, а точно в Иран.

Още там бързо си дадох сметка, че моята мимолетна познайница не е била чак толкова ексцентрична и че известното преувеличение, с което и досега разказвам тази случка, идва не от някъде другаде, а от невъзможността да напъхам тогава поведението й в клишето на предразсъдъка, което си бях приготвил, отправяйки се към тази толкова одумвана държава. Защото се оказа, че жените в Иран не са мълчаливи сенки, нито домашни украшения, а напротив – като цяло по-образовани от мъжете, те работят активно, изпълвайки улиците с деловата си крачка. Трябваше да преоценя всичко, което знаех, или си мислех, че знам, за нравите в тази енигматична страна, плашеща цял свят с мълвата за безмилостните си закони
Но и разбрах, че желязната ръка, стиснала за гърлото тези хора, не е в кадифена ръкавица. И че нещата винаги са по-сложни и многолики, отколкото си ги представяме.

Цялата статия в броя на "Жената днес".