СЕРИАЛНА УБИЙЦА
20 Юни 2011
Мира Баджева
Винаги съм бягала от предразсъдъците
и лесните етикети, но не съм и
подозирала, че тъкмо турски сериал ще
ме сложи на мястото и ще ми натрие носа
за пореден път да бъда по-внимателна
в оценките си за неща, които не съм
изпробвала “на гърба си”.
И аз бях от ония, които коментираха с
насмешка “рейтинговото чудо” на турските
сериали у нас. Дълго време разните
Айшета и Хасани, през които преминавах
мимоходом на екрана, ме изпълваха
с досада и се чудех кога най-после ще
се свърши с тоя феномен на масовия
вкус и ще изгрее нещо, което и аз да
споделя. Кимах енергично с глава, докато
приятели и познати (все прозападни
пуристи) сравняват фамилните тв саги,
произведени в южната ни съседка, с
продукцията на печалния попфолк пейзаж
у нас. Съгласявах се, че това масово
ориенталско залитане на нацията ни е част
от доминиращата тукашна чалга-култура.
Не е справедливо, казвам ви. Ако мислите
обратното, значи просто не сте гледали
нито една цяла серия от “Забранения
плод” (той май свърши, така че – жалко –
дори не мога да му направя реклама сега,
но не е и това целта.) Защото една вечер
в праймтайма по коледните празници
случайно се загледах по-задълго в
телевизора и блаженото ми самомнение
за “високия ми вкус” отиде на кино.
Синджир марка, от Капалъ чарши.
Така се започна с главоломното ми
пропадане в собствените ми очи –
започнах да отклонявам покани за
срещи и социални ангажименти, които
съвпадаха с времето на излъчване на
филма. Изгледах прилежно в интернет
излъчените вече серии отпреди. Нещо
повече – взех да гледам в захлас и разни
епизоди напред, най-вече любовните
сцени (включително в един момент и на
турски, когато не ги намирах на български
или английски - само и само да заситя
невротичния глад, че пропускам или
ще пропусна нещо). Междувременно
започнах да изграждам мрежа от
съучастници - подобни на мен излезли
от нелегалност, опозорени рецидивисти,
които също се оказа, че гледат
“забранения филм” (някои от тях, като
Пепа Витанова, съм привлякла за автори
в този брой). И за да бъде падението
ми пълно, видях доста месеци по-рано
тъжната развръзка на финала (а аз никога,
ама никога не правя така.)
Дълго забавлявах приятелския си кръг с
разказа, че бързам да се прибера вечерта
в осем, за да си хвана турската серия.
Някои продължават да не вярват на ушите
си за това мое сериално престъпление
въпреки пълните ми, собственоръчно
подписани самопризнания. В свое
оправдание мога да изтъкна, че историята
на “Забранения плод” е разказана завидно
увлекателно, ритъмът на повествованието
е майсторски, кастингът е перфектен,
а актьорите са рядко органични и
изключително красиви. Просто всичко
в сериала е радост за окото – и мъжете,
и жените, и декорите. А това, за моя
изненада, се оказва страшно важно за
възприемането и пристрастяването към
един сериал. (Въздъхнах с облекчение,
когато една хиперизвестна наша актриса,
истинска гранд-дама на бг киното ни, ми
каза същото: “Ама колко красиви мъже и
жени има там, а?!)”.
И така, темата в този брой е посветена на
сериалите (споко, не само на турските,
пък и не всички автори са пристрастени
като мен). Избрахме я, защото сериалът е
типично женски атрибут – като червилото,
бижутата или обувките на висок ток. Едва
отскоро и мъжете откриха тази забава –
но само онези, които все пак са на “ти” с
женската част от себе си. Това е нормално,
защото мъжете по принцип виждат
света като под лунна светлина, която
очертава контурите на всеки предмет,
но не и подробностите, както твърди
американската писателка Ребека Уест.
Затова пък жените не само забелязват
подробностите, ами и потъват в тях (което,
уви, често им пречи да действат.)
Ами това е – жените и сериалите, явно
ще си принадлежим до гроб. Приятно
гледане!
ощенагоре
НОВ
брой
04/12
